Баща и дъщеря съзерцават отломките на монументалния социализъм, преди да идат в „Макдоналдс“. Безработна семейна двойка отваря в дома си салон за еротичен масаж. Библиотекар си взема сбогом с читалищната библиотека, която се превръща в студио на кабелна телевизия. Един обикновен човек страда от собственото си безразличие, но не успява да се пребори с него. Все хора, които постоянно по нещо губят, но опитват някак да се борят с живота в съвременна България, като обикновено най-големият възможен успех е да оцелеят… или да заминат за Аляска.

Писането на Деян Енев не се променя съществено с годините: разказите са кратки; стилът е репортажен, минималистичен; тематиката е урбанистична, социална; персонажите са обикновени хора, най-честно не особено успели и не особено щастливи; и цялата атмосфера е сурова и нагнетена като в стандартен зимен софийски ден.

Малко или много, това четем във всеки от вече деветте сборници с разкази на Деян Енев и въпреки това той като че ли не омръзва, не се изчерпва, нито пък се изправя пред риска категоричните му морални послания да звучат дидактично. Нещо повече, всяка следваща негова книга получава признание, доколкото е възможно да се отчете признанието в мъглата на българския публичен живот. Така е, защото Деян Енев е журналист не само по професия, но и в писането си: неговият най-голям талант е постоянно да открива сюжети, да намира ситуации, да хваща разказите във въздуха (или на заледените софийски тротоари). Докато успява да го прави и докато остава верен на точния си, пестелив щрих, няма как да се изчерпи.

Разбира се, ако сравняваме внимателно „Българчето от Аляска“ с предишни негови сборници с разкази, ще забележим и различия. Преди всичко, този е като че ли още по-мрачен: на късчетата живот тук им е отказана светлината и надеждата, която струи от повечето ситуации в „Господи, помилуй“, например. Автобиографичните моменти са по-силни от обикновено и в някои текстове са съвсем директни. Не на последно място, „Българчето от Аляска“ е още по-софийска книга от досегашните, не само поради подзаглавието „Софийски разкази“. Това е книга, която в почти всичките си страници пряко се ангажира с очертаването на конкретна градска среда. Около половината от книгата – разделът „Сребърни планини“ дори представлява не толкова разкази в точния смисъл на думата, колкото скици, рисунки от софийските улици. С това свое урбанистично постоянство Деян Енев се вписва в може би неочаквания повествователен интерес към столичния град, характерен за последните години. Тук могат да се споменат имената на Владислав Тодоров, Палми Ранчев, Стоил Рошкев, Васил Георгиев – паралелът с последния е особено интересен поради очевидните разлики в натюрела и естетиката. „Уличникът“ на Васил Георгиев е ироничен, лежерен и вкоренен в лайфстайла, „Софийските разкази“ на Деян Енев не се шегуват, те са навъсени и къси – но както едните, така и другите са в основата си журналистически и произхождат от страниците на конкретни издания.

Немалко от по-“разказовите“ разкази също носят характеристиките на скицата, репортажа, дори наброската – в тях не винаги има устойчив сюжет, кулминиращ в ударен край. Деян Енев, както и друг път, разтваря рамката на разказа, измества жанра някъде на ръба на художествената литература и го оставя в същата несигурност, в която оставя и читателите си в края на повечето „парчета“ в тази книга. Тук, впрочем, в края на тази рецензия е и мястото да обърнем внимание, че сред съвременните български автори Деян Енев като че ли остава един от „последните мохикани“ на късия разказ: жанр, който има сериозна и престижна традиция в нашата литература, но напоследък се задъхва под натиска на пазарната логика и настоятелните обществени очаквания – също като героите на Деян Енев.

Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 6.

Поне в определени кръгове, за книгата на Мирослав Пенков се говореше месеци, преди да излезе на български. Не на последно място за това, защото, освен на български, тя излиза на още единадесет езика. Този факт автоматично прави 29-годишния Пенков трети в класацията на най-превежданите български автори след 1989 (след Алек Попов и Георги Господинов, и непосредствено преди Йордан Радичков)¹. Ако, разбира се, го сметнем за „български автор“. Едно от интересните неща, произлизащи от „казуса Мирослав Пенков“, е все по-проблемната дефиниция на това понятие. Книгата му е написана на английски език, издадена е от голямо американско издателство, обаче българският й превод е дело на самия автор. Освен това писането на Мирослав Пенков не стои тотално извън българската литературна традиция, както е, да речем, при Илия Троянов или Капка Касабова. Напротив, в него се долавя силно ехо от литературата на 60-те и 70-те, като навярно Николай Хайтов е първото име, което идва наум.

Разказите в сборника, някои от които са по-скоро новели, поставят любопитни предизвикателства пред българската публика, особено пред тази, която е отвикнала да чете Хайтов и съвременниците му. За чуждите публики разказите на Пенков навярно са умерено екзотични и едновременно с това попадащи в познат контекст. От Маркес до Кадаре, от Рушди до Александър Хемон, мнозина са авторите, които далеч от родината си пишат изрично за нея с методи, люшкащи се между магическия реализъм и абсурда. (Апропо, успехът на Пенков започва тогава, когато Рушди избира неговия разказ „Как купихме Ленин“ в своята антология на най-добрите американски разкази за годината). В български контекст обаче „На изток от запада“ хвърля немалко ръкавици. Една такава ръкавица е въпросната шейсетарско-седемдесетарска традиция, валидна за Пенков, но като цяло изоставена от повечето български писатели днес. Друга е екзотизацията. Нужно е да се подчертае, че тези разкази в никакъв случай не са изградени върху кръчмарски клишета за смешните, бедни и прости българи (чели сме и такива). Мирослав Пенков никога не преминава границата между спонтанната екзотизация и преднамереното експлоатиране на различието, и в резултат историите му никога не лъхат на гнило, напротив: миришат свежо. Но при цялата им чистосърдечност, в съзнателното панорамно-фикционално представяне на България остава едно трудно отстранимо трънче. Аз лично се справих с това трънче по начин, който на свой ред повдига много въпроси за това, как четем „екзотични“ автори: представих си, че книгата разказва не за България, а за Еквадор. Това изместване ми позволи да я чета с погледа на онези, за които е писана, но постави още по-остро проблема за екзотизацията и лекотата, с която й се отдаваме, ако не се отнася за нас.

Решението на Мирослав Пенков да преведе сам книгата си също е особено интересно, защото преводът прелива в пренаписване: някои детайли са променени или допълнително „овкусени“ с познати за тукашния читател реалии, от друга страна езикът на българската версия на моменти е по един „литературен“ начин леко архаичен. Така българското издание поставя ред увлекателни въпроси за природата на превода, за търсенето на съвършения превод и отказа от него, за теориите, че преводът е възможен само като пренаписване. На тези въпроси вероятно ще се спра по-нататък в друг текст.

Колкото до самите текстове, това определено са много сръчно разказани истории, разкриващи внимателна и дългогодишна работа, довела до култивирана лекота на писането. Сюжетите са силни, поставените проблеми – дълбоки, символният пласт работи фино, абсурдът е точно дозиран и дори в по-мрачните истории е вложен непосредствен хумор, който особено ми допадна. С две думи, международният успех на книгата не е случаен, а четенето й в България ще е крайно любопитно да се проследи.

Рецензията е публикувана във в. “Култура”, бр. 4, в рубриката “Думи срещу думи”.

Не след дълго подобни сценки могат да се разиграват на митниците благодарение на договора ACTA. Този договор, който бе изработен тайно и тайно подписан от 22 държави, сред които България, цели да установи международна законова рамка относно фалшивите стоки, генеричните лекарства и нарушенията на авторското право в Интернет. Едно от нещата, които предвижда ACTA, е упълномощаване на митническите служители да преглеждат компютри, телефони и друга подобна техника за наличие на материали, накърняващи нечии авторски права. Ако досега не са били достатъчни стимулите да започнеш кариера на митницата, ACTA е на път да ги уголеми многократно. Навярно можем да го сметнем като една от мерките срещу безработицата, които по същото време се обсъждат в Давос.

Какво точно е ACTA, можете да прочетете достатъчно подробно на страницата на англоезичната Уикипедия. Там е описано ясно какво предвижда съглашението – според наличната за обществото информация, която не е чак толкова много. (В скоба: след като влезе в сила ACTA, това, което направих току-що – препратката с линк към Уикипедия – може вече да не е възможно. Договорът сериозно би ограничил разпространението на генерирана от потребители информация в мрежата. Интернет доставчикът ми ще трябва да докладва, че ползвам интернет не само за да купувам продукти, а също за да пиша някакви неща в него и да препращам към материали, които са писали други хора, без да са упълномощени за това и използвайки безплатен – какво кощунство – софтуер).

Най-вбесяващото в ACTA е, че договорът бе изфабрикуван без каквото и да било участие на хората, които ще бъдат засегнати от него. Това е най-красноречив пример за законодателство, изработено от корпорациите в пряк ущърб на потребителите, като потребителите междувременно са старателно държани в неизвестност. Тъй че тайното му подписване от страна на България е най-малкият проблем: безхаберните български управници просто туриха параф под нещо, което бе замислено като тайно от самото начало. Дали са разбрали какво подписват, е отделен въпрос. Най-вероятно – не, но пък им отговаря на профила. Нали с триста зора ги накарахме да променят проектирания Закон за електронните съобщения.

Редно е да свалим шапка на Кадер Ариф, докладчик на Европейския парламент по преговорите за ACTA. Ариф (френски евродепутат към ПЕС) върна мандата си за участие в преговорите, обяви, че с този жест иска да изпрати ясен сигнал към обществеността колко неприемлив е договорът, и добави, че “няма да участва повече в този маскарад”.

Шапка обаче няма да сваля на “Уикипедия”, въпреки полезната информация. Сигурно всички помните как преди броени дни англоезичната версия на сайта бе блокирана в знак на протест срещу предстоящото приемане на твърде подобните закони SOPA и PIPA в САЩ. Добре организираният протест доведе до това, че няколко от конгресмените вносители изтеглиха подкрепата си за двата закона и вероятно те няма да бъдат гласувани в сегашния си вид. Адски ми е интересно защо нищо подобно не последва конспиративното подписване на ACTA в Токио, след като това е закон, който ще обвърже с аналогични драконовски мерки не само САЩ, а повечето развити страни (плюс България, хаха).

Какво предстои оттук нататък ли? Ами, борба. За да убедим институциите, които избираме и на които плащаме данъци, че не желаем да бъдем тайно превърнати в престъпници. И че законодателство, което толкова пряко засяга правата на милиони хора не може да се прави на тъмно. В крайна сметка, ако някой иска да ми продаде продукта си, трябва да ме убеди да си го купя. А не да ме хвърля в затвора, защото не искам да го направя.

Статията е публикувана в Sofia Live.

Милен Русков. „Възвишение“. ИК „Жанет-45“, 2011. Цена: 13 лв.

За „Възвишение“ вече доста се изписа и изговори; романът си спечели почитатели и отрицатели, отчете добри продажби и за малко (поне според слуховете) се размина с наградата „Хеликон“. С други думи, засега донякъде сбъдва намеренията, с които бе промотиран – да се превърне в събитие на новата българска литература. Разбира се, една книга не става истинско събитие за два-три месеца, нужно е повече време, в което тя да улегне, да бъде прочетена и осмислена, дори, ако щете, да създаде свои следовници и подражатели – последното обаче ще е трудно, защото романът на Милен Русков със замах затръшва вратата, която също така със замах е отворил.

Най-оригиналният аспект на „Възвишение“ е езикът – стилизираният с упорство и остроумие котленско-възрожденски идиолект на разказвача и протагонист Гичо. С тази стилизация Милен Русков прави нещо, което, струва ми се, досега не беше правено в българската литература, поне не в такъв мащаб, но и обрича всеки следващ подобен опит да бъде автоматично сравняван с „Възвишение“. Иначе подобни аналози се срещат другаде, особено сред британските автори, които Русков познава и цени: например, стилизацията на лондонския език от XVIII в., която прави Питър Акройд в „Хоксмур“, напомня тази във „Възвишение“, включително и с характерното съчетаване на учено говорене и комични грубости. Само че Лондон от ХVIII в. си е Лондон от XVIII в., а българското Възраждане си е българско Възраждане. Залавяйки се с него, Милен Русков бръква в епоха, която е структуроопределяща за националното самосъзнание; и в същото време – така благодатно за автора – най-“постмодерният“ период от българската история със своите разнопосочни и любопитни, още неопитомени от стандартите на модерността търсения. Затова не беше никак учудващо, че в първия си роман на българска тематика Русков се спря именно на Възраждането. С този избор той остава верен на себе си – на своя афинитет към еклектиката, към недооформените хронотопи и, не на последно място, към авантюрно-пикаресковото. И трите романа на Русков са на практика пикарески – те с реалистична разпиляност следят приключенията, в които попадат героите по неправолинейния си път. Героите, от своя страна, вървят по двойки, структурно предани на онези, които познаваме от ранните образци на романа: Гичо и Асенчо от Котел не правят изключение. Като добавим стърновската любов към отклоненията (макар че този любим похват на Тристрам Шанди е не по-малко ярък в „Записките“ на Захари Стоянов, например) става ясно, че Милен Русков наистина се връща по постмодерен начин към началата на романа като жанр. Нещо, което, струва ми се, никой друг в новата българска литература не прави. Тук е и един от читателските рискове на романа, по-съществен от стряскащия в първия момент език. Отказът от праволинеен сюжет и фрагментарността на разказаните истории означава, че към средата си романът губи темпо и рискува да изгуби по-нетърпеливите си читатели.

Би било жалко, защото „Възвишение“ има много какво да каже с второто си връщане към началата – към Възраждането, което би било уместно да наричаме просто „Раждане“, и романът, впрочем, чрез размишленията на Гичо за българския народ се присъединява към подобна теза. От Възраждането Милен Русков си избира тъкмо Димитър Общи – загадъчната и леко налудна фигура, изтикана в маргиналията на националната митология. От Общи става герой на роман; от Левски – едва ли. Неслучайно в дълги епизоди от романа Гичо и Асенчо пътуват по следите на Левски, за да му връчат някакво писмо и все не успяват да се доберат до него, а когато в крайна сметка го срещат, така и не разбират, че това е той. Левски остава извън романовото, неговото битие е възвишение от друг порядък.

В този смисъл не може да се каже, че романът на Русков размахва някакъв постмодерен ятаган, посичайки икони, митове и табута. Не това е целта му. Той, разбира се, провокира устойчивите рамки, в които мислим Възраждането и национално-освободителното движение, най-малкото защото акцентира върху „революционно-разбойнишката“ (по израза на Стоян Заимов) дейност и защото набляга върху моментите, в които Гичо има основания да възкликва: „Сладък е, брате, хайдушкий живот!“ И наистина много от Гичовите размишления биха изправили на нокти твърдоглавите патриотари – но не това е основното намерение на романа и в този смисъл провокацията му в никакъв случай не дразни с преднамереност. А и финалът до голяма степен преобръща дотогавашните приключения, позволявайки на лекомисления Гичо наистина да се възвиси – ако не до някой див, чутовен връх, то поне до възвишението Разбойна край Котел.

За този роман бих могъл да пиша още много, не на последно място защото той е много литературен, в смисъл, че освен всичко друго, провокира и ред представи за литературността. И съм убеден, че за „Възвишение“ наистина тепърва ще се пише.

Сред новите реакции на старата статия има една доста интересна публикация на блога на Светла Енчева. Препоръчвам да бъдат прочетени както статията на Кьосев, така и добавката на Енчева; но, с две думи, Кьосев насочва вниманието към структурната некомпетентност, отглеждана в българската журналистика, а Енчева посочва като съществена причина за проблема занемареното образование и безотговорността на преподавателите.

За мен е несъмнено, че и двамата са прави. Да, факт е, че човек вече спонтанно се впечатлява, щом попадне на журналист, който има някаква смътна представа от темата, по която работи. Факт е също, че “момиченцата” – и “момченцата” – са продукт на девалвирала образователна система: казано простичко, те не се интересуват от образованието (по Кьосев) но пък и образованието не се интересува от тях (по Енчева). Знаем си го: иска се изключителен талант и инат, за да не добуташ до диплома, след като веднъж си записал някакво “вишо”.

Да не се фиксираме само върху журналистиката. Феноменът на “момиченцата” е повсеместен в повечето сфери, които не са свързани с пряка размяна на услуга срещу пари. Структурната некомпетентност е факт със сходни последствия например в държавната администрация, в книгоиздаването и преводите, а, много ясно, и в образованието. Във всички тези сфери – наред с някои съвестни професионалисти – изобилства от случайни хора с високо самомнение и ниски способности. “Случайни” е фигура на речта, защото те не са там случайно. Напротив, те са определящият фон, на който професионализмът е изключение. Затова говорим за структурна некомпетентност.

Няма как да бъде иначе при пазар на труда, който сполучливо съчетава най-порочните традиции на социализма с най-малоумните ламтежи на капитализма. Такъв пазар на труда не се интересува особено от компетентност или оригиналност, а вместо това култивира посредственост. Определящи са ниското заплащане, конформизмът и лесното възпроизводство. Просто защото този пазар на труда обслужва преди всичко симулативни дейности. Ако едно телевизионно предаване се прави с едничката цел да привлича реклама; ако една книга се издава с едничката цел да вземе субсидия; ако една магистратура се разкрива с едничката цел да се запишат студенти – то говорим за симулации. Симулираш, че създаваш някакъв продукт, а в ред случаи и симулираш, че го продаваш на клиенти, които симулират, че го купуват. Тъй като в тази верижна симулация качеството на продукта е без съществено значение, то гледаш да не си създаваш излишни затруднения, караш по допирателната и поддържаш структурна некомпетентност.

Тук е коренът на феномена “момиченца”. Не някакви лоши хора са се наговорили да поощряват некадърността; не тълпи от безотговорни преподаватели са превзели образованието. Просто симулативният характер на продукта не изисква нещо повече от симулативен труд, а симулативният труд не изисква нещо повече от симулативно образование. Абе, така е по-лесно!

На този фон професионализмът се превръща в екзотика и следва да бъде уважаван там, където се проявява… Но дали голото уважение ще го спаси от пълно изчезване?

Here’s an excerpt:

The concert hall at the Syndey Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 22,000 times in 2011. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 8 sold-out performances for that many people to see it.

Click here to see the complete report.

Джефри Юдженидис. „Непорочните самоубийства“ (The Virgin Suicides). Превела от английски Невена Дишлиева-Кръстева. ИК „Жанет-45“, 2011. Цена: 13,99 лв.

Ако се съди от досегашното темпо, Джефри Юдженидис издава по един роман на девет години. Последният, озаглавен The Marriage Plot, е още съвсем пресен, но вече жъне похвали от критиката така, както го направиха и предишните му два романа, вече публикувани на български: „Мидълсекс“ (2002) и „Непорочните самоубийства“ (1993).

В днешно време въпросът „За какво се разказва в този роман“ обикновено е труден, но в случая с „Непорочните самоубийства“ изглежда измамно лесен. Още първата страница отговаря: за семейство Лисбън, чиито пет дъщери в тийнейджърска възраст до една се самоубиват, смазани от затвора на фамилната къща, от нравите на едно семейство дори не толкова тиранично, колкото задушаващо се в нелепо тесногръдие. И за една момчешка компания, хипнотизирана от петте момичета, която години след това опитва да възстанови събитията, довели до техните самоубийства. А това ще рече – да призове със заклинания и собствената си младост, гледана откъм времето на „оредялата коса и меките шкембета“.

Тази привидно ясна тема крие определени рискове. Юдженидис би могъл да бъде заподозрян, че залита я по зловещото, я по сантименталното. Не прави нито едно от двете. Атмосферата в „Непорочните самоубийства“ е по-скоро легендарна, почти приказна, и това се дължи в огромна степен на изключително оригиналното решение да бъде разказан в първо лице множествено число. Тъкмо момчешката компания разказва – не някое конкретно момче, чийто разказ, както сме свикнали, да разкрива и собствената му индивидуалност, собствената му история. Критиката прави паралели с древногръцкия трагически хор, но в „Непорочните самоубийства“ общият, наслагващ се глас е удържан от начало до край, не само в определени интерлюдии. Колективното разказване се превръща в митотворчество, то оформя ореола на мита около събитията и цялостната атмосфера.

А атмосферата е онази, която съпровожда упадъка на Детройт през 60-те и 70-те. Самоубийствата на момичетата се превръщат в предзнаменование или в символ, който сочи към разлагането на този град, само по себе си станал символ на градския разпад. Така че „Непорочните самоубийства“ е и роман за Детройт, за разрухата на една империя, за живота и смъртта на големия американски град.

Юдженидис обикновено е сравняван, при това напълно основателно, с писатели като Сол Белоу и Филип Рот. Но неговият обвеян от легендата свят, постоянно възстановяван и призоваван от един колективен глас, удивително напомня света на Маркес, и не само с потвърдената още в първите редове предизвестеност на самоубийствата. Макар подчертано изчистен от чудесата и свръхестествените явления, методът на Юдженидис силно напомня магическия реализъм с неговото търсене на колективния спомен, оформящ почти съновидейна действителност. Да вземем например рамкиращото романа съвпадение: първото самоубийство, което е и първата запомнена смърт в квартала, става в шестата седмица от стачката на гробищните работници; последното самоубийство става тъкмо в деня, в който след продължили над година преговори стачката е преустановена. В една може би по-отчетлива американска традиция това съвпадение би било символ на абсурда, параграф 22. У Юдженидис то формира, структурира магико-романтическа реалност. По подобен начин работи и ритмичната поява на линейката с все същите парамедици – вече добре познати и при все това обгърнати в тайнствената аура на отвъдното. Светът на „Непорочните самоубийства“ е свят на тайната и забравата, органично преплетени със спомена. Потапянето в този свят става мигновено, а изплуването продължава дълго, след като книгата е вече затворена.

Заслужава да се отбележи и преводът на Невена Дишлиева-Кръстева: проникновен и разбиращ, не просто професионален, а плод на лично встрастяване в магнетичния хоров разказ на Юдженидис.

]]> http://amigov.wordpress.com/2011/12/27/%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%b7%d0%be%d0%b2%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5/feed/ 0 amigov http://amigov.wordpress.com/2011/12/12/%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b5%d0%b7%d0%bd%d0%b5%d1%89%d0%b8%d1%8f-%d1%81%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%8a%d0%bb/ http://amigov.wordpress.com/2011/12/12/%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%be%d1%82-%d1%87%d0%b5%d0%b7%d0%bd%d0%b5%d1%89%d0%b8%d1%8f-%d1%81%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%8a%d0%bb/#comments Mon, 12 Dec 2011 11:47:19 +0000 amigov http://amigov.wordpress.com/?p=347 Continue reading →]]> Рецензията е публикувана във в. „Култура“, бр. 42, в колонката „Думи срещу думи“.

Дадзай Осаму. „Провалът на човека и други произведения“. Превод от японски Агора София (колектив). ИК „Алтера“, 2011.

В България не излизат всеки ден преводни заглавия от японски, но при все това като че ли има някакъв малък култ към японската литература на ХХ век: естетите и меланхолиците харесват Рюноске Акутагава, Джуничиро Танидзаки, Кавабата Ясунари, Кобо Абе… Дадзай Осаму също е издаван на български, но за последен път – през 1991. „Провалът на човека и други произведения“ е неочаквано издание не само поради тази дълга пауза, но и със своя замисъл – дело на колектив от преводачи, наречен „Агора София“, включващ осем японисти, които са превели общо десет произведения: краткия роман „Провалът на човека“ и още девет творби, някои от които могат да се определят повече като разкази, други – повече като новели, а трети – по-скоро като мемоарна проза.

Самият Дадзай Осаму (1909-1948) е един от най-популярните японски писатели в родината си и „Провалът на човека“ (преведен от Дарин Тенев) има съществен принос за тази популярност. Този силно автобиографичен роман проследява разпада на един млад човек през 1930-те в Япония, разкрачена между желанието да черпи от европейската култура и начин на живот и все по-категорично налагащия се милитаристичен шовинизъм. Подобно на своя автор, протагонистът-разказвач има силна самоубийствена наклонност, но дори в нейното преследване се проваля, както във всичко останало. (Дадзай Осаму след няколко опита за единично или двойно самоубийство в крайна сметка успява). Героят е надарен с немалко дарби, но никоя от тях не успява да вземе на сериозно, в никоя не открива смисъл. Дефектите са колкото в самия него, толкова и във външния свят, в обществото, което бързо се прехласва по него и автоматично го насочва по най-лесната писта: тази на „палячовщината“. Повествованието, издържано в прям, суров и съзнателно непоетичен стил, достига до имплицитния читател постфактум, защото е представено под формата на три тетрадки, открити с известно закъснение, в момент, в който за техния автор и герой не се знае дори жив ли е, или не. Той отдавна е престанал да живее, записките му могат да бъдат само глас от пустошта.

„Провалът на човека“ стои твърдо в традицията на модерната японска литература, но може да бъде поставен и в по-общия контекст на модернизма. Няма да сме далеч от истината, ако го наречем „декадентски роман“ – и заради общата атмосфера на покруса, безсмислие и отчаяние, и заради сюжета, разигран около едно мрачно и бързо съсипващо бохемство. Темата за болестта също го вписва в търсенията на европейския модернизъм и нерядко подсеща за някои страни от творчеството на Томас Ман. Но тя има също така и своето автобиографично основание в живота на Дадзай Осаму.

Сред другите произведения, включени в сборника, особено силно впечатление прави разказът „Тан-та-тан“ (преведен от Мила Манева). Това кратко произведение също се съсредоточава върху темата за чезнещия смисъл на битието, както в индивидуален, така и в обществен план, доколкото резонира с потреса от катастрофата на Втората световна война. Заглавието насочва към натрапчивия звук от удари с чук, които рязко насичат търсената от главния герой нормалност и го запращат обратно в безсмислието, от което опитва да се изскубне. Чукът се превръща в символ на пълзящия и всепроникващ абсурд – и с това разказът на Дадзай Осаму, писан през 1947, отеква в контекста на набиращия скорост по същото време екзистенциализъм.

В съставителството на Дарин Тенев и Комада Сатоши личи амбицията да се представят различни страни от творчеството на японския писател, като в същото време е търсено и общото между тях. Получил се е органичен сборник, в който отделните текстове влизат в разговор помежду си, изграждат едно цяло и предизвикват плътно, гъсто четене. Като добавим и грабващото оформление (дело на Капка Кънева) тази книга навярно ще изкуши далеч не само традиционните ценители на японската литература.

Иън Макюън. „Дете във времето“ (The Child in Time, 1987). Превела Иглика Василева. ИК „Колибри“, 14 лв.

Допреди пет години Макюън присъстваше на българския пазар с един преведен роман. После изведнъж рецепцията му набра завидна скорост: „Дете във времето“ е вече седмата книга на английския писател, която излиза у нас. Дано тези книги се и четат, защото всяка една от тях си струва, а след всяко ново заглавие на Макюън не остава съмнение, че той е един от най-големите световни писатели днес. Живеем във времето на Макюън – макар той самият да подозира, че времето е нещо относително.

„Дете във времето“ е всъщност повратният момент в неговата кариера. Това е романът, с който писателят се оттласква от ранното си творчество, свързано с мрачни улички, зазидани подземия, садистични убийци и разчленени тела – тематична пристрастност, заради която си спечелва прозвището „Иън Макабър“. Явно замислен като ново начало, „Дете във времето“ носи и съответната амбиция за многопластово и ангажирано произведение. И наистина, какво ли няма в него: социална критика, изследване на бащинското чувство, магически реализъм, модернистка относителност на времето, политическа антиутопия, дори щипка научна фантастика.

На пръв поглед сюжетът изглежда прост: Стивън Луис, станал по случайност детски писател, отива до супермаркета с тригодишната си дъщеря, за миг се разсейва и детето е отвлечено. Оттам нататък романът говори за това, как се живее след такава болезнена загуба. Но не само. Минава известно време, докато схванем, че действието на този роман, издаден през 1987, се развива десетина години по-късно, в една Великобритания, доведена до почти антиутопична гротеска чрез дългогодишно управление в духа на Маргарет Тачър – отказ от социалната държава, задълбочаване на неравенствата, пазарът решава всичко, всеки да се оправя сам. Някои например се оправят като лицензирани просяци. С тази изместена в близкото бъдеще тачъристка антиутопия „Дете във времето“ проправя пътя на друг важен английски роман от края на онова десетилетие – „Лондонски поля“ на Мартин Еймис, който прилага подобна схема.

Както подсказва заглавието, романът се залавя и с темата за времето: неговата относителност и разтегливост, възможността за психологическа „машина на времето“, за връщане в предишни моменти. Издателят на Стивън, Чарлс, след като се пробва в политиката, постепенно регресира и придобива поведението на все по-малко дете. Съпругата на Чарлс, Телма, се занимава с теоретична физика и настоява, че не съществува абсолютно време, нито независима същност. Стивън жадува да се върне в онази сутрин, в която дъщеря му е отвлечена, и да си остане заедно с нея вкъщи, вместо да ходят до супермаркета. И в крайна сметка действително осъществява пътуване във времето, за да види през прозореца на една кръчма родителите си, които тъкмо обсъждат дали майка му да направи аборт. Когато разговаря с майка си, оказва се, че и тя помни такъв момент и взряното през прозореца детско лице. Това е една от най-запомнящите се сцени от „Дете във времето“ и тя с прелестна метафикционална ирония фигурира по-късно в романа „Събота“, чийто протагонист Хенри Пъроун чете по-ранната книга на Макюън и се възмущава от въпросната неправдоподобност.

От казаното досега може би си представяте, че „Дете във времето“ е някакъв внушителен том, дъхащ на сериозна модерна класика а ла Томас Ман. Всъщност не, романът е по-скоро кратък и стилът му е по-непретенциозен от този в някои от по-известните произведения на автора. Наистина, този роман на Макюън, при все популярността си, оставя впечатлението за известна недонаправеност, за затруднения с твърде амбициозния замисъл. В „Дете във времето“ той все още не блести – не по начина, по който блести в „Изкупление“ или „Събота“. Но трябва ли непременно да го съпоставяме с тези по-късни произведения? Всъщност не. Романът е достатъчно добър сам по себе си за онези, които не припознават „четенето“ като абстрактна ценност, а са взискателни в избора на своите четива.

Новината, която ще споделя, е повече от чудесна. Романът ми “Кратка повест за срама” спечели конкурса на Фондация “Елизабет Костова” и американското издателство “Open Letter”. Това означава, че през април 2013 книгата ще бъде публикувана от “Open Letter” в превъзходния английски превод на Анджела Родел.

Другият печеливш от конкурса е Захари Карабашлиев с романа “18 % сиво”. Наградата се присъжда за втора поредна година. Предишният носител е романът на Милен Русков “Захвърлен в природата”, който току-що излезе от печат в САЩ.

Използвам това като повод да поразсъждавам за разните литературни конкурси и награди в България. Добре знаем, че те са много – може би повече, отколкото е необходимо. В голямата си част те по един или друг начин се припокриват. Понякога се припокриват не само в предмета и регламента си, но също така в състава на журито и в крайния избор. Друг път е необходимо истинско журналистическо разследване, за да научиш състава на журито (пример за това е наградата “Христо Г. Данов”).

През тази година “Кратка повест за срама” попадна в периметъра на три национални награди за литература: “Хеликон”, “Елиас Канети” и “Христо Г. Данов”. И трите надлежно я подминаха като малка гара, което всъщност не е нито много учудващо, нито особено драматично – “продукцията” през тази година беше огромна, излязоха много заглавия, на журиращите не ще да им е било лесно.

В крайна сметка обаче романът бе удостоен с онази награда, която аз лично смятам за най-ценна и веднага ще обясня защо я смятам за такава. В какво се изразяват другите награди? Парична сума, грамота, евентуално (много евентуално) тридневен шум по медиите, а в случая с “Хеликон” – и гаранция, че книжарниците от веригата ще се смилят и ще зареждат твоята книга, излагайки я с някакво предимство сред купищата други заглавия.

Наградата на “Елизабет Костова” не дава тези благини, но дава нещо, което е много по-важно: нови читатели. Дава реален излаз на книгата на чужд език, на чужд пазар – и то какъв. С две думи: нашенските награди са по-скоро награди за автора, докато тази е награда за книгата. Като автор, добре знам, че книгата е по-важна от мен. И затова съм убеден, че тази награда е най-смислената, която “Кратка повест за срама” можеше да получи.

P. S. Специални благодарности на Анджела Родел за превода и на Фондация “Елизабет Костова”, в частност Милена Делева, за активността и положените усилия да стават такива хубави работи.

P. P. S. Щях да забравя нещо. Журито на този конкурс се състои от американски издатели. За мен това е важно, защото става дума за хора, които сами си преценяват какво е разумно и смислено да се издаде в САЩ. Казвам го, защото има и разни ведомствени награди, които хем се титулуват международни, хем журито им е изцяло българско. Тази не е от тях.