Pride (In the name of what?)

Днес в Америка празнуват деня на Мартин Лутър Кинг. Не знаех, че има такъв празник, пък и се оказа, че е доста пресничък – създали го със закон през 1983, някои щати се опъвали да го празнуват, други го празнували под алтернативно име, и чак от 2000 всички го празнуват именно като ден на Мартин Лутър Кинг. Около една трета от работодателите пускат работниците си в почивка.

Понеже е денят на Мартин Лутър Кинг, целият университет е затворен. Но когато е отворен, можеш  да щъкаш от библиотека в библиотека, да обикаляш по приятните алеи, да се отбиеш до главния вход, където в хубаво време отвсякъде някой те дърпа, за да ти връчи брошура (трудно е да разбереш в първия момент дали става дума за активизъм, или за реклама) – та, можеш да прекараш цял ден на кампуса и да не видиш нито един черен студент.

И все пак става дума за Бъркли, който е публичен университет, с относително ниски такси и известен с ляво-либералните си нагласи.

Рядко ще видиш афроамериканци и там, където се храниш, където пазаруваш, където изобщо имаш някаква работа. В центъра можеш да останеш с впечатление, че единствените черни живеят на улицата и просят, или в най-добрия случай продават Street Spirit, вестника на бездомниците. В моя квартал е по-иначе, тук живеят доста черни семейства и прави впечатление, че имат много по-пълноценен квартален живот от белите: седят си по дворчетата, приказват си със съседите, децата им играят на улицата. Белите деца не играят на улицата. Всъщност, ако идеш в квартал, където няма черни, вероятността изобщо да срещнеш някого на улицата, не е много голяма. Въпреки че тук климатът е постоянно мек, а трафикът – рехав.

Като дойдеш тук, доста бързо схващаш обществената йерархия и разпределението на териториите, нужно е само да обръщаш внимание кой какво работи. Например в индийските ресторанти сервитьорите са индийци, но в кухнята работят мексиканци. Железариите се държат от китайци и, ако попиташ за  fan heater (печка тип „духалка“) ще те попитат: Фан хит? В неделя японците почиват, докато останалите азиатци си бачкат.

Можем да подредим етносите по социалната стълбица ето така: бели американци, японци, китайци, индийци, други азиатци, мексиканци, черни. В двата края на стълбицата са хората, работещи на места, където няма да ги видиш.

Но иначе денят на Мартин Лутър Кинг се празнува, и празникът се изразява в това, че университетът е затворен.

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

7 отговора към Pride (In the name of what?)

  1. Smilen Markov каза:

    Това е толерантността. За всяка маргинална група – място и граници. Единствената общосподелима ценност е другостта. Аз знам един американски професор, Кент Емери се казва, който твърди, че принадлежи към маргиналната група, която заема най-тясната ниша в американското общество.Той е: мъж, бял, женен, с ирландски корени, католик, многодетен баща, с републиканско-консервативни убеждения. Сигурен съм, че и той празнува деня на Лутър.

    • amigov каза:

      Сегрегацията неминуемо води до маргинализация и на елита…

      • Smilen Markov каза:

        Точно! Проблемът не е в границите между групите, в набора от права, с които са обезпечени, или във властовите отношения, в които участват . Генезисът е в липсата на автентично общуване „лице в лице“. Тоест, колкото и да предефинираме границите – чрез революция или по друг път, няма да решим проблема. Мисля, че от тази позиция вече можем да отидем към философа от XIX в. Карл Маркс. От него можем да научим защо се появява подобен дефицит на автентично персонално общуване.

  2. amigov каза:

    За да употребя още един латинизъм, завършващ на „-ация“, сега ще кажа „реификация“🙂 Или може би да го преведем като „овеществяване“?

    • Smilen Markov каза:

      „Oвещняване“ не е ли по-добър превод на „Verdinglichung“?
      Между другото

      • Smilen Markov каза:

        интересно е да се помисли защо реификацията води до точно тези последици – неавтентичност на общуването, фрагментираност на социалното тяло, невъзможност за изява на персоналната идентичност извън клишетата на групата, расата. Чудя се дали една от причините не е господстващото в западната менталност разбиране за вещ, свързано с латинското „res“. Res e индивидуална субстанция, напълно независима в своята определеност от съществуването, от екзистенцията. Във византийската менталност не е така. Там вещта (pragma) е средоточие на битийна динамика (енергия), която съвпада със съществуването. Идентичността на вещта тук се мисли не субстанциално, а екзистенциално. Георги Каприев говори за византийски прагматизъм vs. латински реизъм. За византиеца няма никакъв проблем отделният човек да е вещ. Ако социалното овещняване протичаше по законите на прагматичната онтология, би ли се стигнало до подобни ефекти? Има ли социални явления, които могат да илюстрират „прагматизацията“ като антипод на реификацията?

  3. amigov каза:

    Проблемът е, че веднага вкарваш човека отсреща в някаква готова схема на отношения, в която той рядко е нещо повече от вещ. Още преди да те е заговорил, ти вече „знаеш“ кой е какво иска и как ще му отвърнеш. Често ми се случва, например, съвсем автоматично да подминавам просяци и пет-десет минути след това да съжалявам.
    В градската среда това се подсилва от необходимата психологическа защита срещу изобилието от стимули, както обяснява още Зимел…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s