Доверие в кавички

За втори път в историята на България министър-председател поиска вот на доверие. Първи го направи Филип Димитров през 1992 и закономерно не го получи. Борисов го получи; нещо повече – знаеше предварително, че ще го получи, което направи от цялата процедура някакъв странен симулакрум.

Ако някой си е задавал въпроса има ли разцепление в парламентарната група на ГЕРБ, отговорът явно е: все още не. От началото на тази година на всякакви въпроси, свързани с българската политика, трябва да се отговаря с „все още“, защото никой не може да каже какво още предстои да видим и как ще отекне то. Другата седмица някой може да извади флашка с разговори, от които става ясно, че Бойко Борисов е марсианец, а Ваньо Танов – свидетел на Йехова. Прокуратурата сигурно ще се изкаже, че разговорите са фалшификат, но така или иначе никой няма да й повярва.

Колкото и експертизи – зависими и независими – да се правят на разговорите с Ваньо Танов, всяка от тях ще бъде поставена под съмнение. Свикнете с мисълта: никога няма да разберем дали тези разговори са автентични. Свикнете с още една мисъл: няма значение дали са автентични. Ефектът е произведен, и ако ще всеки ден Борисов да обяснява, че няма сестра, публиката ще клати глава и ще присвива хитро очи. Доверието, което получи Борисов в парламента, не му печели особено доверие извън парламента. Това засега може да не го притеснява, но обратното му броене започна.

Съпътстващи резултати от гласуването: „Атака“ остана единственият верен съюзник, ДПС демонстрира, че е в паника, а сините за пореден път не посмяха да скочат, след като гръмогласно скандираха: „Хоп!“ Те и без това играят по нервите на малкия си електорат, който от самото начало не може да понася Борисов. Този вот беше предпоследната им възможност за политическо спасение. Последната ще са местните избори в София. Колкото до БСП – там няма какво да се обсъжда: беше им поднесен подарък, те взеха каквото можаха.

Няма смисъл също да си обясняваме взаимно какво би се случило в такава ситуация в „нормалните“ държави. Отдавна вече би трябвало да знаем, че българският народ (трудно ми е да говоря за общество) приема нещата по различен начин. И липсата на ярко изразено възмущение извън политическите опоненти, интелигенцията и жужащия кошер на интернет, съвсем не означава, че за мнозинството от хората всичко ще потъне. Не, просто Борисов сменя образа си и от велик борец срещу корупцията се превръща в поредния неизбежен разбойник. Българинът изглежда обича да възприема хората по върховете като неизбежни разбойници – свикнал е с тази мисъл от дългите години под управлението на Живков. И разбойниците се сравняват с неговия образ на разбойник от народа. Много вече е писано за паралелите между Живков и Борисов, само че мераците на втория да управлява колкото бившия Първи, ще му се разминат, защото светът е вече друг, нещата се променят бързо, и когато на иначе търпеливия народ му бъде предложен някакъв нов политически артикул, той ще го изпробва от любопитство. Утехата, че Борисов, за разлика от предходниците си, поне е човек от народа, ще го крепи, докато не бъде съчинен нов обект на политическо обожание, или поне фигура, способна да спечели избори и да състави правителство – защото четвърти такъв едрокалибрен месия след Костов, Сакскобургготски и Борисов, едва ли ще видим. Което ме подсеща какъв странен сън ми се яви тази нощ – сънувах, че е излязла чалга, възпяваща Меглена Кунева. Казвам ви аз, че вече съвсем не знаем какво още има да видим и чуем.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

5 отговора към Доверие в кавички

  1. Smilen Markov каза:

    Много точно, а това с героинята от съня е литературна класика! Дебатите в парламента наистина бяха като от пиеса на Самюел Бекет, разбира се, без умното мълчание. Единствено в изказването на Иван Костов имаше някаква смислена връзка между време, място и мисъл.

    Да, синият електорат не понася премиера. На мен например ми става зле, само при мислено споменаване на името му. Позицията на парламентарната група на сините е последователна, макар и непривлекателна. В момента те не могат да предложат нещо по-смислено. В политиката има стратегия и тактика и синият електорат разбира това. Искам да кажа, че не поведението на сините е причината, поради която днес ние съзряхме в упор абсурда на колективния живот в нашата страна.

    Нашето общо живеене е тотално изпразнено от човешко съдържание, отсъстват общосподелими граници и ориентири на социално общуване. И това не е политически проблем, а недостиг на морална интелигентност. Днес в една студентска аудитория чух следното изказване: „В това общество от мен не зависи нищо“. Кошмарно е прекъсването на връзката между биография, съвест и общество. Този метафизичен дефицит предопределя безпосочност, липсата на ценностен критерии дори относно най-елементарните общностни случвания – мръсните улици, мръсния въздух, мръсната музика. Но този дефицит не е случаен. Той е подготвян още от XIX в. и кулминира в ударното проникване на модернизационния проект у нас, известно като “тоталитарен комунизъм”. Преди 20 г. въпросният дефицит бе нормативно гарантиран в Конституцията на прехода. Припомням, че тя бе приета от народно събрание, съставено въз основа на грубо фалшифицирани избори, и срещу нея се обявиха 39-те от старото СДС. Но не ги последваха мнозина, а и подбудите на протестиращите не бяха еднозначни…

    Чл. 1 от Конституцията на прехода: „България е република с парламентарно управление. Цялата държавна власт произтича от народа“ .
    За сравнение – Чл. 1 от Конституцията на ФРГ: „Човешкото достойнство е ненакърнимо. То бива съблюдавано и защитавано от всички власти в държавата“.

    Трябва да имаме предвид, че липсата на базов ориентир на обществения живот, изразена в Чл. 1 от Конституцията на прехода, се проявява в социална структура, функционираща изцяло според византийския модел на обществена мобилност. Както във Византия, така и в днешна България отсъства твърда и легално фискирана социална стратификация. Ако се абстрахираме от българската реалност, византийският модел е същностно много по-адекватен на принципа, заложен в Чл. 1 от германската конституция. Според този принцип базисният принцип на държавния живот е не расовата, класовата или религиозната принадлежност, а тъкмо достойнството на отделната личност. Разликата обаче е, че в днешна България социалната мобилност не е подчинена на достойнството на личността, а се определя от възможностите за облагодетелстване на овещнения, индивидиален субект. Този субект не е пасивен, а – зло/действен.

    Легитимирана е динамична индивидуалистично-утилитаристка система на социалните отношения. С нея се обяснява обстоятелството, че категоричното и вече публично морално демаскиране на лицето, което в момента заема поста министър-председател, не води до обществен потрес. Напротив, днешното събитие е просто времеви маркер, спрямо който оттук нататък ще се калкулира продължителността на сегашната властова констелация. За да могат онези, които ще се вместят в следващата, да бъдат готови навреме.

    • amigov каза:

      Смилене, на по-философската част от отговора ти ще отговарям после, но за по-конкретно политическите неща имам да кажа следното:
      1. Според мен този път сините трябваше да гласуват против и най-сетне да покажат физиономия.
      2. Приемаш като абсолютна даденост нещо, което никога не е било доказано: фалшификацията на изборите през 1990, при това „груба“. Съвсем не съм на такова мнение. При положение, че в България липсваше автентична опозиция на тоталитаризма; при положение, че тази опозиция, която се появи (отчасти импровизирана вдъхновено на площадите и отчасти редена в кабинетите на ДС) седна на Кръглата маса и с това обяви поражение от самото начало; и при положение, че тогавашната БСП успя да си създаде образа на партия на разума в сравнение с „екстремизма“ на СДС, подплатен с неслучайни куриозни образи – изборният резултат от 1990 беше напълно закономерен.

      • Smilen Markov каза:

        Не, аз не искам тук да оправдавам политическото поведение на сините и да му придавам морална стойност. Просто съзирам някакви политически основания за него. ГЕРБ е партия-член на ЕНП. Последното – по вина главно на Ангела Меркел. Освен това сините не могат да управляват, не могат да предложат алтернатива, нямат никаква подкрепа.

        Що се отнася до фалшификациите, те са нанистина закономерни. Комунистическа партия провежда искински избори – това е анекдот. Всъщност нека да сме точни, тогава никой, ама наистина никой със здрав разум, не е очаквал друго. Ще напомня две пароли от онова агресивно време. Първата беше, че властта на партията е взета с кръв и може да бъде сдадена само по този начин. Втората е подигравателното прозвище на СДС: „Стани Да Седна“. Стремежът на СДС към властта се възприемаше като опасен, дори от некомунисти; съществуваше страх,че властта ще попадне в ръцете на някакъв малаброен брадат елит, който няма да споделя облагите от нея. А тоталитарният комунизъм се основава тъкмо на споделяне на облаги. Което обяснява и настъпилата моралната поквара, без аналог в историята.

        Иначе самите избори бяха бутафория – бюлетините се раздаваха седмица преди деня 16 юни 1990 г. – не поименно, а в големи количества, в случай че някой от роднините не може да разпознае червения цвят. За купуване на гласове, няма смисъл да се говори. Избирателните списъци бяха съчинени. Комисиите в провинцията бяха едноцветни. В резултат на това бяха измислени, според оценките, които аз знам, около 500 хил. гласа. По този начин БСП си гарантира конституционно мнозинство и, вместо демонтаж на тоталитаризма, започна Преход.

        Впрочем преходът е политиески проект на Георги Димитров. Диалектиката на прехода, според анализа на писателя Георги Марков, има следния новохегелиански вид: частично и временно блокиране на механизмите на обществения строй, който необходимо ще настъпи, докато се създадат условията за неговото настъпване. В това отношение до днес има пълна приемственост.

    • amigov каза:

      „Кошмарно е прекъсването на връзката между биография, съвест и общество.“ Мисля, че в това изречение много точно си напипал дълбинния проблем. Дали обаче този дефицит започва чак от ХІХ век? Бих се съгласил само ако приемем, че през ХІХ век се формира една нова нация, която няма основи в предишни исторически периоди. Това е, всъщност, валидна гледна точка. Но ако не я приемем, можем да кажем, че българите и преди това, винаги са живели в много силно централизирана система, в която на практика действително от отделния човек не е зависело нищо. А ето че сега изведнъж се озовават в други условия, в които от тях се очаква да правят неща, да упражняват някакво самоуправление, да зависи от тях нещо; и даже им се мръщят, карат им се и им се подиграват за това, че не се получава.
      Разбира се, че и електоралното търсене на месия, който да „оправи нещата“ е свързано с това – хората искат някой да дойде и да им оправи нещата, но те да не се занимават.
      Единствената надежда виждам в това, че изказването „В това общество от мен не зависи нищо“ все повече се произнася отчаяно или гневно, вместо с нехайно веселие и махване с ръка.
      А за конституцията не знам. Защото кой в България изобщо я е чел?

  2. Графът каза:

    Разбира се, нещата могат да се разглеждат различно – съвсем подробно, философски, от собствената камбанария, и т.н.
    Но всъщност не са ли простички?
    Кариеризъм!
    Двигателят в устройството на всички общества откак свят светува…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s