Съвсем кратко за данъчното облагане

Във връзка с подхвърлянето на министър Дянков, че ГЕРБ планира принципни въпроси на данъчното облагане да се решават с референдум, взех, че се въвлякох във форума на „Сега“ в обичайния спор: плоско или прогресивно данъчно облагане?
Благодарение на Уикипедия можах сравнително бързо да си съставя следната табличка, в която са публикувани данъчните ставки на различни страни, като някои прилагат плоско, други подоходно облагане, а трети – и двата вида.
Публикувам я без никакъв по-нататъшен коментар. Ама съвсем никакъв.
Под таблицата има две анкети. Ще се радвам, ако гласувате в тях.

Държава

Корпоративен данък

Индивидуален данък

Австралия

30.00%

0 – 45 %

Австрия

25.00%

21 – 50 %

Албания

10.00%

10.00%

Белгия

34.00%

35 – 50 %

България

10.00%

10.00%

Великобритания

21-28%

0 – 50 %

Германия

30 % (средно)

0 – 45 %

Дания

25.00%

37 – 60 %

Естония

21.00%

21.00%

Израел

25.00%

10 – 45 %

Норвегия

28.00%

0 – 47,8 %

САЩ

35% (федерални)
0-12% (щатски)

35% (федерални)
0-10.55% (щатски)

Узбекистан

9.00%

11 – 22 %

Холандия

20/25,5 %

0 – 52 %

Швеция

26,3 %

28.89% – 59.09%

Източник: http://en.wikipedia.org/wiki/Tax_rates_around_the_world

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

11 отговора към Съвсем кратко за данъчното облагане

  1. Smilen Markov каза:

    Добре, никакъв коментар, но трябва да се обясни таблицата, за да може да се даде смислен отговор. Защо само тези два вида данъци си посочил? Къде остава ДДС, той е най-важният косвен данък? Първо трябва да видим какво е съотношението между преки и косвени данъци – това е главната характеристика на данъчната политика. След това трябва да сме наясно каква е настоящата икономическа структура на България и какво е разпределението на доходите – данни трябва да имаме. След това, трябва да знаем към какво се стремим, т.е., трябва да имаме икономически цели – това у нас от много години липсва. И чак тогава идват дилемите: плоско- прогресивно, индивидуално-корпоративно облагане.

  2. amigov каза:

    Ето линк към таблица, където го има и ДДС.
    http://www.worldwide-tax.com/index.asp

    Разбира се, че трябва да имаме ясни икономически цели. Плоският данък беше въведен с две хипотетични цели: привличане на инвестиции и повишена събираемост. Преди началото на кризата действително имаше положително развитие и в двете посоки, но никой досега не е доказал, че то се дължи именно на плоския данък, тъй като действаха куп други фактори. Подобни спорове има и в други страни, които го прилагат, като Литва и Естония (там обаче ставката е доста по-висока). Логиката да намалим данъците, щото иначе не се плащат е, хм, интересна.
    По принцип винаги, когато се намаляват данъците върху високите доходи, се обяснява, че това ще стимулира тези хора да инвестират повече в икономиката. На практика рядко се получава, и това не е само български проблем, обясним с чалги, s-класи и прогимназии зад дувари. На други места хората просто си залагат парите по борсите, но пак не инвестират в реалната икономика.

    • Smilen Markov каза:

      Чудесно, много интересна картина се получава!

      Учили са ме, че инвеститорите, ако имат интерес да се разположат някъде, и това не е екстремно място като Северна Корея, го правят, независимо от данъчните пречки. Съвременните транснационални корпорации притежават система за вътрешен трансфер на печалбите, така че последните да се облагат там, където това е най-изгодно. Данъците са фактор, но не бива да се надценяват. Истината е, че в момента България няма с какво да привлече сериозни дългосрочни инвестиции.

      Зависимостта на събираемостта и размера на данъка действително е двузначна. Жалко, че няма как тук да начертая самата функция. Все пак до определена граница на данъчния размер събираемостта расте с нарастването на данъчната ставка. Нарастване на инвестициите имаше като резултат от приватизацията, а също и, вероятно, като следствие от икономическия растеж в ЕС преди кризата. Във всеки случай само ниски данъци, при отсъствие на други предимства /квалифицирана работна сила, развита инфраструктура, платежоспособно търсене, технологично развитие, икономическа култура/, не могат да привлекат дългосрочни сериозни инвеститори.

      Ясно е, че в България данъчната система е в услуга на богатите. Това личи не само от по-голямата тежест на облагането на потреблението, но и от това, че ДДС е с еднакъв размер за хляб и книги, от една страна, и за автомобили и хотелски услуги, от друга. Освен това, ако наистина се целеше стимулиране на инвестициите, т.нар. индивидуални данъци щяха да са прогресивни, както е във всички страни от таблицата без Беларус.

      • amigov каза:

        „Във всеки случай само ниски данъци, при отсъствие на други предимства /квалифицирана работна сила, развита инфраструктура, платежоспособно търсене, технологично развитие, икономическа култура/, не могат да привлекат дългосрочни сериозни инвеститори.“
        Струва си тук да поставим и въпроса дали сегашната данъчна система не възпрепятства развитието на някои от така изброените предимства – например квалифицираната работна сила, инфраструктурата, технологичното развитие.
        Както отбеляза една жена във форума на „Сега“, нашата идея тук явно е да оставим богатите да си харчат парите, а инфраструктурата да я правим с парите на германските данъкоплатци.
        Обаче нещо не минава номерът…

  3. Smilen Markov каза:

    Значи не само в живота, но и по форумите се срещат умни жени, гледай ти…

    Мислил съм защото богатите у нас са толокова социално слаби, социално некадърни и съответно защо харчат толкова безрезултатно и, както казва дамата, да чакат немският данъкоплатец да им построи път до прогимназията. Според мен – защото те живеят в абстрактната самодостатъчност на чистия разум. Нашите богати са постигнали висока степен на субективна автономия. Ако имаха нужда да се легитимират чрез извънредни жестове пред обществото, да се трудят за образ, да се напъват да играят роли, да демонстрират стил, да гарантират исторически контитуитет на богатството си, те неминуемо щяха да инвестират и в инфраструктура, и в наука, че и в държавни разходи. Така щяха да допринасят много повече за съвкупното търсене, щяха да генерират достойни и доходни работни места около себе си. Проблемът е, че при нас модернизацията е по-напреднала заради комунизма, отколкото в Западна Европа, и подобни елитистки и меритократични модели нямат място. Тук богатството се свежда да това да потребяваш посто повече, без да ти пука, а не да потребяваш по-ценното, по-екзотичното. Богатият в България е завладян от страшна скука.
    Богатият в България няма собствено лице, той живее богатството си по един абстрактно-рационален начин и поради това от него останалите не могат да се „възползват“.

    Чалгата и мутро-барокът, ако някой има намерение да възразява, не са лице на богатите. Чрез тях не богатите легитимират и заявяват себе си според някакви стандарти, а обратно – тези стилове внушават на лумпените, че всъщност много лесно могат да заприличат на елита и че разликата не е съществена, а е само в нулите.

    • amigov каза:

      Хм, това е любопитна теза – че модернизационните процеси, които отхвърлят елитистките и меритократични модели, в България са всъщност по-напреднали, отколкото в Европа и Америка. Не знам дали не е прекалено смела, и дали освен с комунизма не би трябвало да обясним липсата на тези модели и с някакви дълбинни културни матрици, и изобщо с крайния егалитаризъм на българския народ (апропо, плоският данък се вписва идеално в едно такова егалитарно мислене – ами така де, от всеки се взима еднакъв процент, не е ли справедливо така).
      Можем да обобщим, като кажем, че богатият в България просто живее „тук и сега“ – както, впрочем, и не толкова богатият. Разликата наистина е само в нулите. Българският капиталист твърде често е отрицание на класическия модел на натрупване на капитала, защото не натрупва, а харчи. Той не се интересува да развива бизнеса си, да образова и обучава, защото не се интересува съществено какво ще се случи утре; децата му, ако ги има, най-вероятно са вече в чужбина. Доста скъдно съществуване, наистина.
      Обаче резултатът за цялото общество е, че въпросните нули (които и на теория, и на практика са натрупани на негов гръб) в крайна сметка изтичат в пясъка. Значи, ако богатите не виждат никакъв смисъл сами да организират преразпределянето и реинвестирането им, би било разумно да се потърси друг начин това да се случи.

      • Smilen Markov каза:

        По моя вина излязохме от първоначалната тема. Да, комунизмът е модарнизационен проект, не аз съм измислил това.

        Скоро имах един разговор с възрастен човек, който симпатизира на комунистическото общество, и тезата за абстрактния начин, по който се схваща автономията на индивидуалния субект, се потвърждава. Той мисли тази автономия напълно рационалистично, без никаква връзка с потребности, със социална интеракция, с предпочитания и, в крайна сметка, със стил на потребление. Според него модерното организиране на тези неща изклюва всякаква субективна позиция, понеже тя не може да отговаря на универсалните критерии на разума.

        Някои впечатления относно света на богатите отпреди 1944: Аз имам преки наблюдения от средната буржоазия. При тези хора харченето бе сведено наистина до минимума на съществуване, но никога не се правеше компромис по отношение на качеството и стила на потребяваното. Нямаше чувство за социална сегрегация, но от голямо значение беше градската локазилация – имаше йерархия на кварталите. Тя не беше само по лукс, или по доходи, а преди всичко по стил на живот. Богатството не компенсираше принадлежността към лош квартал. На социален образ се държеше страшно много, тъй като от него е зависел самият търговски успех. Не става дума за показна благотворителност или за морал /макар че моралното чувство беше много силно и здраво/, а за скрупольозно спазване на търговската етика. В основата на търговската печалба е честността – това не беше деонтологичен принцип, а практически извод. Имаше чувство на солидарност с бедния, както и с локалната общност, но не и с държавата. Аз лично съм се дивял на чувството за НЕпревъзходство пред онзи, който няма. Тоест – социална солидарност без етатизъм. Последното обуславя липсата на стремеж към овладяване на властовия механизъм за лична изгода. Тези хора бяха не само аполитични и антиетатични, но и напълно безразлични към конституираната по модерному власт.
        Разбира се, не говоря за едрата буржоазия… Можем като че ли да видим в стила на днашните български богаташи процес на проникваща все по-надолу и засилваща се модернизация.

      • amigov каза:

        В крайна сметка стигаме до „културните противоречия на капитализма“. Преди време в едно интервю в „Култура“ Иван Кръстев, следвайки Даниъл Бел, подхвърли, че социализмът се е провалил, защото не е успял да създаде социалистическия човек, а капитализмът е на път да се провали, защото именно е успял да създаде капиталистическия човек. Разликата между хората от старата буржоазия, които описваш, и сегашните елити с нули (включително по номерата на колите) илюстрира едно такова твърдение. Днес така или иначе не е на практика възможен живот, в който купуваш само най-качествените дрехи, примерно, и си ги носиш трийсет години, защото никой вече не прави такива дрехи. Същото важи за техниката и т.н. Императивът е: купуваш, хвърляш, купуваш ново.

        А социалната солидарност без етатизъм е нещо чудесно! Въпросът е дали е постижима в днешните условия, и как.

  4. Smilen Markov каза:

    Иван Кръстев е засегнал много съществен проблем на антропологията. Как социалната структура, организирана като социална машина, влияе върху реализацията на природните характеристики на човека. Надеждата ни е, че тя не може да модифицира напълно тези характеристики и да напълно да предопредели тяхното разгръщане. Мен лично този въпрос ме вълнува и съм го поставял на научния си ръководител в Кьолн. Той отговори по следния начин – доколкото социалните инженерии, срещу които сме ние, са рационалистично организирани, те по определение изключват личността като онтологична инстанция. В този смисъл, те се разминават с човешкото съществуване, което, смятам ще се съгласиш, е и личностно. Този систематически разнобой е в по-голяма степен причина за провала на социалните инженерии, отколкото успешното производство на тип „човек“. Веднага обаче възниква въпросът какво правим с източните култури, в които персоната няма такъв статут…

    В интерпретации като цитираната от теб имплицитно се включват модели на Маркс. Сега чета една разработка на Мамардашвили, в която той обяснява как Маркс поставя на принципно нова основа проблема за човешкото съзнание, интерпретирайка го като механизъм, в който взаимодействат социални сили. Много интересно – хем не можем да приемем това напълно, хем пък усещаме, че има нещо вярно. В такива случаи добрите философи правят разграничение между онтологичен модел и интерпретативна позиця. Да интерпретираме някакви социални или други явления по определен начин – чрез класови отношения, чрез митове, чрез психологически модели – все още не означава, че имаме основание да приписваме на интерпретативния модел, който сме избрали, статут на онтологичен механизъм. Мисля, че от Фуко насетне тази разлика не личи ясно и с тази неяснота спекулират левите политически мислители и разните там психоаналитични школи, структуралисти и пр.

    Социална солидарност без етатизъм!!! Да, отчасти е била налице при старата буржоазия. Поради което тя нямаше угризения да скрива данъци например. В тази перспектива трябва препрочетем прекрасния разказ „Андрешко“ на Елин Пелин – да видим кой е там социално слаб и кой е социално силен, кой е социално солидарен и кой не е.

    Не споделя песимизма ти относно промяната в навиците на потребление. Напротив. Да вземем мебелната индустрия. Ако се появи интерес към стилни ръчно изработени мебели, ще се развие дребният бизнес, с него и заетостта, а и ще се подобри стилът ни на живот. Ето една смислена кауза. Друг пример: не е нормално през две години човек да си сменя преносимия компютър. Аз съм решил при възможност да си купя Mac – машина, която трае.

    Неетатистката социалната солидарност може да има само персоналистична основа. Между другото, в момента е предвеликопостен период. През Великия пост евангелските четива са насочени към преброждане и подреждане на дълбините на екзистенцията и на ума – покаяние, дето му викат. Преди това обаче няколко недели подред православната църква подготвя своите членове за това посредством евангелски откъси, които се занимават и с границите и йерархията на социалните отношения, с техните основания и с тяхното преобръщане. Мога да дам конкретни примери, но не е тук мястото. Че християнството е par excellence социално учение, че Църквата е социален феномен – това едва ли има нужда от доказване. Евангелието, за разлика от идеологиите, адресира своя етически, а и социален, идеал не към специално произведен за целта човек /това е чудовищно/, а към човека – такъв, какъвто е. И да, смятам, че то е сигурна основа за социална солидарност.

    • amigov каза:

      Мисля, че е уместно това разграничение между интерпретация и онтология. Но, докато различните интерпретативни модели могат да съ-съществуват заедно, да се опровергават или допълват, в диалектическо противоборство, ако щеш (например марксизмът и екзистенциализмът не се отхвърлят взаимно), то различни онтологични модели трудно съжителстват, и това е проблем.
      Вярно, има движение към устойчиво потребление. Но нали схващаш, че на този етап това е много, ама много елитистка практика? Твоите примери с ръчно изработените мебели и Мак-а са показателни. Мнозинството купува и хвърля. Поне докато има пари да го прави. За културата на разхищението е писано много.
      Мога да си представя действително, че църквата предлага форма на не-етатистка социална солидарност, само че тя върви със свои си онтологични, епистемологични и морално-етични модели. Все пак няма как да се правим, че Просвещението не се е случило, така че въпросът как може да се постигне не-етатистка, но светска солидарност, стои. Анархистите, например, си го задават, но като гледам, не се справят особено убедително с отговора.

      • Smilen Markov каза:

        Марксизмът и екзистенциализмът от ХХ в. не са толкова антитетични, екзистенциалистите усвояват някои марксови предпоставки /например социалната каузалност/. Между другото, съвременният екзистенциализъм дава импулс за четене на православното богословие през призмата на екзистенцията. Едва резултатите от тези изследвания позволяват да се види, че е възможно философстване през екзистенцията и от преспективата на една класическа, предмарксова онтология.
        Мисля, че ти и към въпроса за потреблението, и към този за съжителството на онтологиите, а също и по отношение на християнската солидарност подхождаш в известен смисъл социологически. От социологическо гледище ние свамата не можем да приозведем съгласие и така нашият разговор /дискурс/ е неефективен. Ние сме в различни онтологии и трудно можем да стигнем до съгласие по съществените въпроси. Обаче, обаче… Освен „онтология“ тук задължително трябва да намесим едно понятие, което, най-вече поради невежество на публиката, носи стигмата на философски експонат. Това е понятието „метафизика“. Метафизиката е ЧОВЕШКИ ПРОЕКТ за ориентиране в битието, такова каквото е. Тя има поне две предпоставки – ограничеността на човешкия разум и крайността на човешкия живот. Ние с теб споделяме тези предпоставки и поради това можем да дефинираме общи критерии за ориантиране в този свят, без да сме съгласни по всичко. Така можем да водим разгово и можем да вярваме, че ще достигнем до истината, доколкото ни е дадено да я по/знаем. Това, което обяснявам сега, е основата, въху която през тъмното Средновековие се е провеждал междурелигиозен диалог. Новото време обезсмисля подобни разговори…

        Аз не случайно говоря за Евангелие /което, разбира се, е ядрото на Църквата/, а не за някаква автономна християнска етическа система. Впрочем, да се разделят по този начин онтология, епистемология и етика е свойствено за схоластическото богословие и, доколкото подобно нещо е писнало корени при нас, то е заради т.нар. „западен плен на праавославното богословие“. Нека да погледнем точно тези предвеликопостни откъси и да видим къде там се излагат верови учения, догмати, какви специфични морално-етични модели се разгръщат. Само да припомня, че в притчата за Блудния син дори не е напълно ясна монотеистичната парадигма – казва се, че синът бил съгрешил „против небето“. Мисля, че има известна херменевтична неяснота /тя отчасти се дължи и на превода/- евангелието не е изложение на доктрина, то е откровение на една личност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s