Мартин Еймис: „Талантът трябва да си замине“

Мартин Еймис

Днес нещо съвсем различно от мен. Дори не е мой текст: харесах си го и реших да го преведа набързо. Това е (със съкращения) предговорът на английския писател Мартин Еймис към сборника му с есета и рецензии „Войната срещу клишето“ (2001). Защо го слагам тук ли? Ами, защото е забавно и интересно за всички, които поне малко се интересуват – или някога са се интересували – от литературознание, от критика, от английска литература, от икономически кризи и от 1970-те. Освен това превеждането на кой да е текст на Еймис е увлекателно занимание – още си спомням как мъчих „Другите“ преди няколко години. (Сега пак ми се наложи да измисля думичка – „лайнарити шоу“). Разбира се, някои неща са малко спорни, други – малко дразнещи, трети – малко смешни. А четвърти са много яки. Все пак това е Мартин, l’enfant terriblе!

Докато самодоволно обмислях този том, все си мислех, че ще включа един хубав малък раздел, наречен – примерно – „Литература и общество“, където да събера разните си писания за литературата и обществото. По едно време фразата „литература и общество“ така обикаляше от уста на уста, че й измислиха съкращение: лит & общ. И лит & общ, доколкото си спомням, дълго време ме изпълваше с ентусиазъм. Но когато прерових натрупаните ръкописи, открих само няколко есета, всичките написани, показателно, струва ми се, в началото на 70-те (когато бях на двайсет и малко). След като ги препрочетох, ми хрумна идеята да кръстя този хубав малък раздел „Литература и общество: изчезналият дебат“. После реших, че ще е най-добре и моят дебат да изчезне. Самите писания смятам за откровени, невероятно надути и доволно скучни. Обаче по-важното е, че лит & общ, както и всъщност, литературознанието, като че ли се оказа минало и заминало.

Днес това време изглежда неимоверно далечно. Работех на договор в литературната притурка на „Таймс“. Дори тогава усетих някакво несъответствие, когато влязох в една летучка (навярно за да помогна в изготвянето на специален брой, посветен на „литература и общество“) с дълга до раменете коса, тениска на цветя, и високи до коленете трицветни ботуши (наистина, старателно прикрити под двете шатри-близначки на чарлстона ми). Личният ми живот беше умерено бохемски – хипарски и хедонистичен, ако и да не бе откровено развратен; но когато станеше дума за литературознание, бях извънредно морален. Четях литературознание постоянно – във ваната, в метрото; винаги си носех своя Едмънд Уилсън – или своя Уилям Емпсън. Вземах го насериозно. Всички така. Мотаехме се насам-натам и си приказвахме за литературознание. Седяхме в кръчмите и кафенетата, и обсъждахме У. К. Уимзат и Г. Уилсън Найт, Ричард Хогарт и Нортръп Фрай, Ричард Пойриър, Тони Танър и Джордж Стайнър. Сигурно на някое такова място моят приятел и колега Клайв Джеймс най-напред изказа твърдението, че литературознанието може да не е жизнено важно за литературата, но и двете неща са жизнено важни за цивилизацията. Всички се съгласиха. Литературата според нас беше в сърцевината; литературознанието изследваше и популяризираше значението на тази сърцевина, създаваше пространство около литературата и така я възвисяваше. В началото на 70-те, да добавя, се разигра големият спор относно двете култури: Изкуството срещу Науката. Навярно най-фантастичното в това културно движение бе, че Изкуството сякаш печелеше.

Днес литературните историци наричат това време Епохата на литературознанието. Тя започна, да кажем, през 1948, когато излязоха „Бележки към определението за култура“ на Елиът и „Голямата традиция“ на Лийвис. Какво доведе до края й? Бруталистът би отговорил с една-едничка четирибуквена дума: ОПЕК. През 60-те човек можеше да живее с десет шилинга на седмица: спиш на пода у някого и муфтиш приятелите си, и си изкарваш вечерята с пеене – за литературознанието. И после изведнъж билетът за автобуса стана десет шилинга. Секналото петролно кранче, инфлацията, после стагфлацията, изобличиха литературознанието като поредната богаташка финтифлюшка, която ще трябва да отстраним. Поне така изглеждаше. Но сега като че ли се вижда, че литературознанието беше изначално обречено. Заявено или не, то се основаваше на структура от ешелони и йерархии; то се отнасяше за елита на таланта. А структурата се разпадна на атоми, веднага щом силите на демократизацията отново натиснаха в синхрон.

Тези сили – несъмнено най-могъщите в нашата култура – продължават да натискат. И сега опират в една естествена преграда. Вярно, някои крепости се оказаха превземаеми. Можеш да забогатееш без никакъв талант (чрез фиш за тото и натрупан джакпот). Можеш да станеш известен без никакъв талант (като се унизиш в някое лайнарити по телевизията: със сигурност по-добре от стария метод, в който просто убиваш някоя знаменитост и наследяваш аурата й). Обаче не можеш да станеш талантлив без никакъв талант. Значи, талантът трябва да си замине.

Литературознанието, днес почти изцяло затворено в университетите, следователно се движи срещу таланта, движейки се срещу канона. Академичните среди няма да те признаят заради почтено изследване върху поетиката на Уърдзуърт; ще те признаят заради предизвикателно изследване на неговата политика – примерно отношението му към бедните или несъзнателното му „оценностяване“ на Наполеон; а пък още по-бързо ще те признаят, ако изобщо разкараш Уърдзуърт и въздигнеш някой (справедливо) забравен негов съвременник, чрез който процес канонът може да бъде тихо и кротко изстискан. Един бърз поглед в интернет ще покаже, че от другата страна на масата всички са станали литератори – или поне критици. Демократизацията доведе до едно една неотменима придобивка: равенството на чувствата. Мисля, че Гор Видал го каза пръв, и го каза не с подигравка, а с жизнен скептицизъм. Каза, че днес ничии чувства не са по-автентични и следователно по-важни от тези на всеки друг. Това е новото кредо, новата привилегия. Привилегия, широко упражнявана в съвременната рецензия, независимо дали в мрежата или по вестниците. Рецензентът кротко изтърпява нашествието на поредния роман или тъничка книжка, намества се, нащрек, вътре, и после гледа къде точно го почесва книжката. Където трябва или където не трябва. Резултатът от този досег ще състави информативната част на рецензията, без изобщо да стане дума какво има отвъд това. А отвъд това, опасявам се, е талантът, и канонът, и онзи обем от знание, който наричаме литература.

Навярно някои читатели остават с впечатлението, че според мен тези събития са за оплакване. Съвсем не. Връх на безсмислието е да оплакваш настоящето, да оплакваш действителността. Каквото и да си приказваш, настоящето е неизбежно. А ние през 70-те също доста често бяхме смехотворни с нашите заблуди, с нашите седем типа. (А пък вдъхновената кръгова отбрана на Лийвис беше нелепа. Неговият категоричен гаф, във всеки случай, беше да посочи като модел за нормален човек не друг, а Д. Х. Лорънс). Емоционалният егалитаризъм, например, трудно ще се поддаде на атака. Уважавам го в някакъв смисл, но виждам в него бледото сияние на илюзията. Той е утопичен, а това означава, че действителността няма как да го подкрепи. Освен това тези „чувства“ рядко са необезчестени; те са смесици от стадни становища и обществени тревоги, суети, обидчивости, и всичко останало, което изгражда личността.

Една от историческите уязвимости на литературатакато предмет на изследване е, че все не изглежда достатъчно трудна. Това може да се види новост на прегърбения писач на рецензии и на литературоведа, но е вярно. Оттук и различните опити да бъде възвисена, усложнена, систематизирана. Общуването с литературата е лесно. Всеки може да участва, защото думите (за разлика от палитрата и пианото) живеят двойствен живот: всички умеем донякъде да си служим с тях. Затова не е изненада, че индивидуалните вкусове влияят толкова силно; не е изненада и че този предмет се подложи на демократизация много по-лесно от, например, химията или древногръцкия. В крайна сметка обаче литературата ще удържи на изравняването и ще се върне към йерархиите. Не защото така е решил някакъв си снобски писател. Така е решил Съдията Време, постоянно разделящ онези, които остават, от онези, които не остават.

Нека си послужа с едно разширено сравнение. Литературата е голямата градина, която винаги е тук и е отворена за всички по двайсет и четири часа на ден. Кой се грижи за нея? Старите гидове и лесовъди, пазачите, пушещите кибици в подгизналия от пот шевиот: всички те са измрели. Тези дни, ако видиш официално лице, професионалист, той ще да е намръщен тип в бяла престилка, дошъл да изравни със земята някоя гора или да обезглави някой връх. Публиката се чуди и се мае, вика „ууу-ааа“, пъшка и дюдюка, има милион мнения. Разхождащите се хранят животните, тъпчат тревата, газят в лехите. Но градината не страда особено. Това просто е Райската градина; тя не е паднала и няма нужда от грижи.

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

5 отговора към Мартин Еймис: „Талантът трябва да си замине“

  1. ronnieslowhand каза:

    Трябва да призная, че смисълът на литературознанието като литературна дисциплина винаги ми е убягвал.

    • amigov каза:

      Литературознанието ти дава необходимите инструменти, за да работиш с литературата – ако искаш да правиш нещо повече от това да я описваш и преразказваш. Но, разбира се, ако човек започне да се вглежда повече в инструментите, отколкото в материята, върху която работи, това става проблем. А се случва често, за съжаление.

  2. ronnieslowhand каза:

    Знаеш ли, замисли ме сериозно пъ въпроса. Да, литературознанието е инструмент. Но си мисля, че като дисциплина е прекалено заето с това да вмества литературата в категории, които са преди всичко социални. Няма лошо. Но според мен не е сигурно, че това е най-важното познание, което може да се извлече от един текст. За онова, което според мен е важно – метафизичното ниво на въздействие на думите – пък е много трудно да се говори смислено. Така че за мен проблемът в литературознанието само донякъде е в прекалената концентрация върху „техническата страна“. Другият проблем е извлича ли то изобщо ценна информация за текста.
    От друга страна, да разнищиш една книга от философска гледна точка може да бъде много полезно упражнение (спонтанно се сещам за едни размишления на Лосев за Достоевски, или есетата на Бродски за Ахматова, Кавафис и Одън).

    • amigov каза:

      Радвам се, че съм те замислил. Все пак литературознанието не се занимава само с изработване и пълнене на категории. По-скоро разработва инструменти за анализ на литературата, така че именно да отидем отвъд метафизиката и да видим как „работи“ литературното произведение, как е „направено“, оттам вече можем да мислим защо е направено именно така, а не иначе – тук се намесва културният, социалният, историческият контекст. Така че да, определено извлича ценна информация за текста. Ако е добросъвестно и ако наистина се занимава с текста. Има литературоведи, които не четат литература😉 Но в есето си Еймис доста ясно дава да се разбере, че не за тях говори.
      Отделно, трябва да направим уговорката, че в литературознанието има много различни школи, които подхождат по различен начин, имат различни приоритети, различен понятиен апарат. Макар че често пъти подходите им са съвместими, поне според мен.

  3. ronnieslowhand каза:

    А, и извинявай за болднатото, нещо се олях с хотмейла.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s