Блаженството на уединението

Миналата година, доста неочаквано за самия себе си, се оказах стипендиант на международната програма „Халма“. Стипендията се изразяваше в два месеца, прекарани в два различни писателски центъра в две европейски страни, с принципната идея да се пише там на място, но без някакви конкретни изисквания. В моя случай това бяха Международният център за писатели и преводачи в Родос, Гърция, и Хостел „Ситула“ в Ново место, Словения; а смътната задача преизпълних, като написах един кратък роман. Като всички участници в програмата, написах също едно есе, свързано с преживяванията и работата ми на тези две места. На сайта на „Халма“ есето е публикувано в английския превод на Анджела Родел и в немския превод на Габи Тиман, а оригинала реших да пусна на блога си. Нещо като teaser за романа, който постепенно се готви в кухнята на едно от големите български издателства и се чака напролет. А колкото до „блаженството на уединението“ – признавам, че тази година започна да ми идва в повече…

 

They flash upon that inward eye

Which is the bliss of solitude…

William Wordsworth

 

Остров в Eгейско море. Курортно градче с прочути старини и с обичайните хотелски масиви. На края му, високо над сградите и разположена фронтално срещу морето, голяма стара къща. В едното крило на къщата хора седят зад бюрата си, работят, пият кафе и оживено приказват. В другото крило други хора, нетукашни, вглъбени и мълчаливи, се разминават по коридорите, влизат в стаите си и радостно затварят вратите. Да, разменят по няколко думи, понякога закусват заедно или излизат вечер да гледат мач от Шампионската лига, но с тези дребни отклонения прекарват времето си сами.

 

Малко градче, втъкнато в меандрите на чиста река. Стара къща в центъра, превърната в хостел. Няма много посетители, но за по една-две нощи се отбиват съсредоточени велосипедисти и спелеолози, понякога младо семейство с малки деца на път от някъде другаде. Млад мъж обитава стая на последния етаж, храни се в стола винаги сам, и дълго се разхожда по улиците. Вечер изпива по чаша вино и слуша камбаните на близката черква. Персоналът се отнася с разбиране.

 

Writer’s residence на времето е можело да се преведе на български като творчески дом. Днес това словосъчетание на моя език звучи подозрително, дъха леко на мухъл, и навява асоциации със среднощни запои, в които развеселени и разглезени писатели обсъждат романите, които евентуално ще напишат и някой евентуално ще прочете. Writer’s residence обаче е нещо различно от творчески дом. Това е, на повърхността, място, където можеш да отидеш и да прекараш известно време, занимавайки се само с писане: далеч от семейство, приятели, работа, телефони, срещи, проекти, премиери на колеги. Дотук, обърнете внимание, все още сме в модалността: място, където можеш да правиш това, да бъдеш така. Веднъж започнеш ли действително да пишеш, мястото се превръща в нещо по-общо и в същото време по-сгъстено. Превръща се в извор на уединението.

 

Уединение е хубава дума и относително точен еквивалент на английското solitude. Повечето срички и твърде често срещаното окончание я правят не толкова елегантна, но изобилието от гласни й придава особена лекота, ефирност. Да си в уединение, сякаш означава да се носиш по въздуха. Уединението и самотата са различни неща, също като solitude и loneliness. На пръв поглед разликата е ясна – едното е с положителен нюанс, а другото – с отрицателен; уединението обикновено е търсено, а самотата е нежелана, в първото състояние човек се чувства добре, във второто – зле. Границата, разбира се, е по-тънка и не е толкова трудно да се прекрачи от едното в другото; аз обаче ще предложа още една разлика – самотата е плътна, солидна и тежка; уединението е въздушно, прозрачно и леко. Особено наблягам на прозрачното. През собственото си уединение виждаш ясно, по-ясно от когато и да било. Но този поглед е особен: дори когато гледаш пейзажа навън, морето или църквата, всъщност погледът ти е насочен навътре.

 

Английският романтик Уърдзуърт се занимава много с онова, което нарича inward eye, око, насочено навътре. Според Уърдзуърт, творческият процес минава в общи линии по следния начин: преживяваш нещо, което те изпълва с впечатления (например гледаш разлюлени от вятъра нарциси в полето) и в някакъв по-късен момент, когато си седиш на спокойствие, тихо и уединено, впечатленията се завръщат, омекотени, обогатени, преработени, пред погледа на това насочено навътре око. Трябва външното да стане вътрешно, за да можеш да го извадиш отново навън. Уърдзуърт говори за писането на поезия, но ми се струва, че с прозата е почти същото. Натрупаните мисли, идеи, загатнати сюжети, аморфни персонажи, се нуждаят от обърнатото навътре око, за да кристализират в онова, което наричаме творба или произведение, онова, което е вече дело, правене. А това око става достъпно само в уединението.

 

Разбира се, уединението на творческия дом е специално: там отиваш с конкретна цел, да пишеш – роман, разказ, стихове. Подреждаш ежедневието си около задачата на писането, и нетърпението да започнеш сутринта е също толкова силно, колкото облекчението, когато станеш от бюрото със съзнанието, че повече няма да пишеш този ден, защото писането – и няма да открия топлата вода с това изказване – е удоволствие и мъчение едновременно. Моят личен опит беше още по-особен. Отидох на острова без започнат текст. Единственото, което имах в главата си, бяха основните действащи лица, първоначалната ситуация, с която се открива романът, и няколко бегли бележки, нахвърляни чак в самолета на път. Започнах от тази първоначална ситуация в компанията на персонажи, за които знаех само най-основните неща, и се оставих романа да ме води. Не знаех какво ще се случи, нито как ще свърши, нямах и заглавие. Така че по-скоро романът водеше мен, отколкото аз – него. Единственото, което правех аз, беше да пиша по две страници на ден и да гледам да не са нито повече, нито по-малко. Не знам доколко този опит е повсеместен. Но на мен, освен нарастващия интерес по време на самото писане и крайното удовлетворение от онова, което се получи, този експеримент ми даде още нещо – самата атмосфера, в която живеех и работих. Говорих вече много за уедниението, но моето удеинение беше още по-особено: то беше едновременно лекота и дисциплина, сурова точност и пълно оставяне на течението. Две страници на ден – в които не знаех какво ще се случи. Пределно съсредоточаване и пределно отпускане. Романтиците говорят за вдъхновение, за божествена лудост, която обладава твореца и направлява ръката му. Аз съм ироник. Не мога да не се съмнявам в тази работа. Ако има вдъхновение, си го представям точно така – това самотно съчетание на съсредоточаване и отпускане, ефирно и плътно.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към Блаженството на уединението

  1. Smilen Markov каза:

    На юг стъпките са по-тежки, умът – по-светъл, а мисълта – по-ясна. Това е заради добрата връзка с Активния интелект, която осигуряват през по-голямата част от годината правите слънчеви лъчи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s