Югът, Югът…



Югът, Югът – Марк Твен и Фокнър, памучни плантации и мръсен блус, и стари моми, които в продължение на шейсет години не излизат от къщи… За пръв път, мисля, пътешествията ми ме отвеждат на място, което никога не съм очаквал да посетя: Нашвил, Тенеси.

„Чий ще го дириш в Нашвил?“ – ме попитаха, като се похвалих, че ще ходя там. Дирих това, което и още към сто и петдесет човека от шейсет различни страни: фулбрайтов семинар на тема околна среда. Но покрай това Нашвил се оказа пълен с изненади.

Изненада първа. Студ и лед. Предния ден някои полети били отменени. В Тенеси определено не са свикнали на такива температурни екстравагантности. А пък аз идвах от Калифорния, където дърветата вече цъфтят.

Изненада втора. Признавам си, очаквах малко по-такава, реднешка атмосфера: каубои с ръце на кобура дъвчат тютюн и гледат лошо чужденците. Всъщност с колкото тенесчани (тенесийчани? тенеслии?) успях да общувам, всички се оказаха доста приятни и отворени хора. От професора, в чийто дом вечеряхме с една съ-фулбрайтка от Кирибас (така се четяло, не е Кирибати) до зачервилата бузи лелка в B. B. King’s, която така взе присърце каузата ми да си поръчам бира, че взе да цели бармана с хартиени топчета, за да ми обърне внимание. Да уточня за вечерята с професора: всички сто и петдесет човека една вечер ни събраха различни домакини и ни отведоха да ни гощават и да си приказват с нас. Бях скептично настроен, но се оказа много приятно. Викат му hospitality dinner. Бруно от Бразилия се озова на hospitality dinner с три колежанки.

Изненада трета. И основна. Нашвил има впечатляваща, изключителна, невероятна музикална сцена. Из центъра са наредени бар до бар и във всеки свирят банди на живо: не само очакваното кънтри, но и блус, и фънк, и южняшки рок. И не само че са много добри, но дори в най-скромния бар озвучаването е на отлично ниво. А как е в B. B. King’s не си струва да говорим. Ще кажа само, че по едно време се чудех дали Stevie Ray Vaughan (чийто шаржиран портрет висеше на стената в компанията на Боб Дилън, Мъди Уотърс и прочее) не е оживял и не свири соло тъкмо в този момент.

Изненада четвърта. Чували ли сте за scavenger hunt? Аз не бях. Това е игра, в която обикаляш из града, помъкнал свитък с римувани указания, които ти дават улики къде трябва да идеш и какво да направиш там, за да… намериш следващата улика. Отборът, който стигне пръв на финала, събрал всички послания, печели. Определено е много забавно и вдъхновяващо. Трябва да го приложим и в София.

Изненада пета и шеста. Все пак не може без културен шок. Макар може би изненадата да е в това, че бяха само два. Първия трябваше да го очаквам: колкото и либерален, свободомислещ и развълнуван от революцията в Египет да беше нашият домакин-професор, вечерята започна с обща молитва. Вторият шок беше по-стряскащ: чернокожият слуга в тоалетната (точно така, в тоалетната) на B. B. King’s, който ти сипва сапун на ръцете, забърсва гърба ти с четка, подава ти кърпа и щрака есемеси, докато си бъркаш в портфейла…

Та, за Марк Твен и Фокнър си поговорихме с професора. Мръсният блус беше на шест. Памучни плантации не видях, но сезонът не го и предполагаше. Старите моми, дето не си излизат от къщи, също не ги видях – ама как да ги видя, като не излизат от къщи.

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

9 отговора към Югът, Югът…

  1. Smilen Markov каза:

    Чудесен репортаж! Човек само може да съжалява, че войната е завършила със загуба за Конфедерацията на южните щати през 1865 г.

    Хората могат да се разделят на две категории – едните Югът очарова, а другите отблъсква. Аз съм от първите. С какво Югът привлича? На първо място с оцветеността на всекидневието от ритуала. На Юг е живо усещането, че човешкият живот не е просто низ от занимания с големи дела и с дребни делца, но е и честване; че животът в един дълбинен смисъл е празничен и това е така, понеже той има благородна основа и води началото си от вечността. На второ място, трогва тревогата на южняка за света, ангажираността на мисълта му, а често и на делата му, със съдбите на други народи – професорът явно е бил твърде ангажиран със съдбата на Египет. Предполагам, че това е защото на Юг животът е по-изнурителен, онтологически по-тежък; понесли тази тежест, южняците са по-склонни да симпатизират на хора и на цели народи, които страдат или които се терзаят от безсмислието на съществуването си. На трето място, привлекателна е, разбира се, здравата и дълбока религиозност на Юга. Не знам дали заради слъчевото време или тъкмо защото съществуването здраво ги нозете им към земята, но южняците са по-малко податливи на религиозни и атеистични екзалтации. Те са в изначалния смисъл на понятието „мистически“ настроени – доколкото мистиката не е стремеж към отвъдното, а е допускане на вечността сама да открие себе си в нашия несъвършен, несправедли и фрагментарен свят.

    Интересно ми е дали говорят за отделяне от Севера? Според един мой познат американец, въпросът въобще не е приключил, понеже правото е на страната на Юга. Темата с робството е, така се твърди, силно преувеличена, понеже малцина са притежавали роби, и то най-често по един или двама. Мнозинството бели южняци впрочем са били бедни хора, не рядко с ирландски произход, с католическа вяра и с подчертан интерес към образование и култура. Основното занимание с робите е било съвместно свирене и пеене. Така в американската музикална култура навлизат много африкански мотиви и елементи, които дават начало на плодотворно развитие. Не че не е имало извращения, но не те са били норма – така твърди той.

    Този мой познат впрочем е изпълнител в клуб, освен че е професор и голям латинист; разговорите с него и неговите музикални изпълнения коренно промениха представите ми за американския клубен джаз и за това кое е просто комерсиално и кое е стойностно в него. Като стана дума за музика, която е част от очарованието на Юга, могат ли да се чуят изпълнения на устна хармоника? Разпространен ли е в клубовете този инструмент?

    И последно, вашият домакин, освен за Марк Твен и Фокнър, не спомена ли нещо за легендарния пълководец генерал Лий?

    • amigov каза:

      Е, войната не е могла да завърши по друг начин, въпреки военния гений на генерал Лий, тъй като от един момент нататък Югът необратимо губи икономическото състезание със Севера. Едва ли някой днес сериозно може да мисли за отделяне. Макар че, както знаем, в САЩ текат процеси, които задълбочават разликите между регионите – икономически, политически, културни. Моите впечатления, да не забравяме, са от голям град, който в Тенеси минава за „крепост на демократите“. Във вътрешността на Юга може би е по-различно.
      Но не знам дали можем да говорим за „преувеличение“ на робството. Статистическите данни си стоят. Вярно, малцина са имали роби, но пък тези, които са имали, са имали по много. Това е обосновано от икономиката на големите плантации, които се нуждаят от някаква форма на закрепостен труд. Не ще да е било много приятно, да ти кажа. Както казва Линкълн: „Когато чуя как някой защитава робството, изпитвам силно желание да го накарам да го изпита на гърба си“😉 Сигурно дълбинните причини на Гражданската война са икономически, а не морално-етически, но освобождението на робите си е постижение в дългосрочен план, дори ако в краткосрочен за много от тях това да не е донесло подобрен живот, може би дори обратното.
      Влиянието на афроамериканската музика (дължимо на Юга) е огромно. Без него нямаше да имаме джаз, нямаше да имаме блус, в крайна сметка навярно нямаше да имаме и рок. Но в същото време, според това, което съм чел, това влияние първоначално е отчетливо локализирано. Възникването на блуса е точно проследимо до определено място: Ню Орлиънс. Защо там? Защото градът е бил населен с много френски креоли от смесено европейско-африканско потекло. Когато регионът става част от САЩ, креолите постепенно са изтласкани от положението си на средна класа, но най-малкото остават свободни и все пак заемат някаква „междиннна“ ниша между белите и робите, която осигурява континуитет на общуването между тези групи. В Ню Орлиънс, с неговото голямо население от свободни чернокожи, е било възможно да се смесят музиката, дошла от Африка и тази, дошла от Европа. На плантациите това не е ставало.

      • amigov каза:

        Иначе подчертано се съгласявам с твоето изказване за културата на честването – само че бих го нарекъл празнуване, честването за мен е официозната имитация на празника. Според това, което видях, южняците не приемат доминиращата американска култура, в която животът в общи линии се състои само от работа и всяко действие, дори най-дребното, е подчинено на някаква рационална цел. (Потискащо е как на другите места в Америка хората – белите, да уточня – като че ли нищо не правят случайно, ей-така). Тъй като ставаше дума за фулбрайтов семинар, около нас имаше доста американци от други места, бивши стипендианти или служители на Института за международно образование. Повечето изглеждаха притеснени от това, че местните се забавляват, като че ли някак нередно им се струваше, или най-малкото – безсмислено, загуба на време.

  2. Smilen Markov каза:

    Много интересно е това, което пишеш, за френските креоли и Ню Орлиънс. Оттук може да излезе нещо за бъдещото начинание! Може да е широко известно, но аз сега го научавам… Ще рече, има пръст тук средиземноморската музика. Може да се направи паралел с италианските канцонети и, разбира се, с гръцкото ребетико. Все явления на градската култура, все явления на срещата между различни музикални традиции, все явления, свързани със социано-класовата структура на обществото, промените в нея и драмите, произтичащи от нея.

    Иначе, опазил ме Бог да защитавам робството! Обаче робство не означава лошо отношение към някого. Робът може да тъне в охолство и пак да е роб, т.е. да не е човек, а вещ. Това е скандалът на робството. И тъкмо поради това християнството изиграва роля за постепенното отмиране на робството, понеже не гледа на човека като на вещ. А не че предприема революционен поход срещу него. Но, питам се, дали Северът наистина е премахнал робството? Или той е прамахнал само една негова форма, за да разпространи друга такава и да превърне човека в роб, ако не непременно на капитала /за да не повтаряме лявата реторика/, то във всеки случай на „рационалната цел“ за постигане на лична изгода.

    • amigov каза:

      Аз също не си давах сметка за особеностите и значението на някогашния Ню Орлиънс, докато не прехвърлих тук една история на джаза, която много подробно се спира на първоначалното смесване между европейска и африканска музика на северноамерикански терен. Там не се проследяваше хипотеза за средиземноморско влияние, доколкото помня, но това е доста интересно хрумване. Доколкото обаче можем да гледаме на френската музика като на средиземноморска… Но има резон да се търсят френски корени така или иначе, защото голяма част от креолите са на свой ред преселници от Хаити (след успешното робско въстание там) и като такива са дошли на континента, носейки някакъв вече готов синтез на две толкова различни музикални култури. Много бих искал да посетя именно Ню Орлиънс, но явно на този етап няма да успея. А следващият фулбрайтов семинар след две седмици е тъкмо там…

      Дали Северът наистина е премахнал робството – основателен въпрос, разбира се, голям и сложен, и американската хуманитаристика много често си го задава.

      Пропуснал съм въпроса ти за устната хармоника – аз лично не попаднах на нея в двете вечери, в които ходих по клубове, но това вероятно е било случайност, тъй като този инструмент си е много характерен и за кънтрито, и за блуса, изобщо за южняшката музика.

      • Smilen Markov каза:

        Как се казва тази „история на джаза“? Книгата, имам предвид.

      • amigov каза:

        Пределно семпло: The History of Jazz. Авторът е Ted Gioia.

  3. Smilen Markov каза:

    Не искам да оставя „честването“ без коментар. Не отричам официозните асоциации. Трябва да призная, че в случая използвам понятието по Калин Янакиев – той говори за „честването“ като особен компонент на съществуването, свързан с благодарението, с йерархията на отнасянето към някого. Той дава безапелационен пример – радостта на детето, на което бащата е подарил плюшено мече. Подаръкът не предизвиква просто доволство, веселост, а – някакво радостно задължаване на собственото съществуване спрямо оногова, който ти подарява нещо.

    В нашия контекст е много важно, мисля, да се дефинира южняшката ритуалност на живеенето. Тя трябва да се разграничи, от една страна, от увеселението, от самоцелното веселие. В този смисъл е много ясна границата между автентичното отношение към южняшката музика и чалгата. Понеже са интересувам от гръцкото ребетико и от неговите превъплъщения, съм забелязал, че границита между музика и чалга /тук въобще не говоря за ритмично-мелодичните елементи/ се преминава, тъкмо когато силният емоционален заряд на тази музика бъде лишен от екзистенциалния си контекст и бъде използван като претекст за изява на егото, на собствените страсти и прочие. Така музиката от изразител на духовния живот и свидетелство за ситуацията на човека в света се превръща в компенсаторен механизъм, в илюзия за нещо, което музициращият не е и не може да бъде. Псевдоморфоза по тази линия вероятно протича и в джаза – игрово-импровизационният момент в тази музика често, най-вече с комерсиална цел, е просто имитация; вместо да изразява детската радост от света и удивлението от него, което е par excellence религиозно прежеваване, той става изразител на една безконтекстна и необоснована веселост. Тоест, автентичната култура на южняшката музика изключва, така мисля аз, неоснователното веселие – да се веселиш, защото нямаш какво друго да правиш.

    От друга страна, ритуалността обхваща и тъмните модуси на съществуването. Защото те имат битийна стойност, и още каква. Затова аз използвам понятието „честване“. Чествеането предполага благодарение, и йерархиа – ценностна и между личностите. Честването не е веселост и не единствено празнуване, макар че, това също твърдя, то помни, че празникът е в основата на съществуването и е неговата цел. За истинския джаз, мисля, е характерно тъкмо това: там и непразничното бива чествано. Отдава му се чест, доколкото то е емоционално ангажиращо и съдбовно.

    Това изглежда важи не само за музиката, а е специфика на южняшката култура. Затова си позволявам да употребявам израза „култура на честването“. Дори и изнурителното, досадното ежедневие е ритуализирано от позицията на едно универсално смислозадаване. Това се забелязва подчертано в жестовете на тези хора.

  4. Pingback: Югът, Югът… | Bulgarian Blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s