Вместо или вместе: за шансовете на българската литература в превод

Наскоро ми разказаха следната история. Един български културен институт полагал усилия да бъде издаден на немски един български писател – да го наречем Стоянов. След доста бъхтане се намерило заинтересовано немскоезично издателство, което обаче сметнало за разумно първо да се допита до един немскоезичен писател от български произход – да го наречем Драганов. И му дало книгата да я рецензира.

Драганов излязъл с отзив, че книгата на Стоянов е много претенциозна, сложна, и не би представлявала интерес за немскоезичния читател. Предложил вместо Стоянов да бъде преведен и издаден друг български писател – да го наречем Петканов.

В интерес на истината, Петканов не е по-лош писател от Стоянов. Може би всъщност е по-добър. Във всеки случай двамата са много различни. И писането на Петканов може да бъде сравнявано с това на немскоезичния Драганов, докато Стоянов пише съвсем иначе.

Тъкмо това е първият проблем. В случая Драганов проявява амбицията да определя какво от българската литература ще се превежда на немски и какво – не. Произведен в специалист по съвременна българска литература поради едничката причина, че родният му език е български, Драганов решава, че ще препоръча автор, който му допада, вместо онзи, който не отговаря на собствените му вкусове. От тази работа остава известен кисел вкус в устата, идващ дори не толкова от действията на Драганов, а от усещането как се задвижва една книгоиздателска машина, която възнамерява да създава на българската литература определен облик – от българските автори се очаква да пишат за бедни, унизени и оскърбени неудачници от задния двор на Европа, които мечтаят някак си от задния двор да прескочат в кухнята. Ако някой пише за други работи, той не би представлявал интерес за читателя в хола, така поне се твърди.

Другият проблем е в избора на Петканов вместо Стоянов. Не издавайте този, издайте онзи. Това послание често се наблюдава и във видоизменената си форма: не издавайте този, издайте мен. Тук е твърде лесно да се привиди прословутата българска завист и склонността да се прецаква сънародника в чужбина. Според мен по-скоро става въпрос за неразбиране как работи в световен мащаб пазарът на преводна литература. Той не работи на принципа вместо, а на принципа вместе – заедно. Един самотен български автор на лавицата в книжарницата наистина не представлява интерес – не повече от самотния словашки, белоруски или камерунски такъв. Малцина читатели без специален интерес към съответната страна биха посегнали към него. Но една лавица, на която има десет книги от български автори, би стояла доста различно. Говорим за механизма на вълната, в която всяко преведено заглавие тегли останалите – вместе. Това се случва например в последните години с индийската литература в световен мащаб. В България, при все мижавия пазар, може да бъде отчетено подобно явление със скандинавските автори. Масираните преводи на произведения от тези страни създадоха някаква ниша. Ако вече си чел Ларш Собю Кристенсен, някак си подхождаш с повече доверие към Петер Хьог. И дори самото визуално присъствие на „Милениум“ на Стиг Ларшон ти създава усещането, че „тези скандинавци“ може би си струват.

Но докато българските автори (пък и чуждите издатели) предпочитат принципа вместо пред принципа вместе и си правят един на друг сечено, трудно сред немскоезичната или която и да е публика ще се създаде усещането, че „тези българи“ си струват. И преведената книга на Петканов ще стои екзотично на лавицата.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към Вместо или вместе: за шансовете на българската литература в превод

  1. Smilen Markov каза:

    Цялата история, гледана като обобщение за литературните връзки между България и Германия, разкрива нещо просто. Съвсем естествено е Драганов да препоръча точно определена книга за издаване и само една книга. Доколкото става ясно, издателството въобще не е имало намерение да прави някаква литературна поредица на преводни заглавия от български. Обяснението, че са се обърнали към Драганов, понеже имал български произход, е, разбира се, несериозно. Като че ли става дума за литература на някакъв извъневропейски език, всички живи носители на който са едва ли не роднини по права линия. В Германия има традиция в издаването на българска литература (вярно, маргинална, но пък с немалка давност), има и българистични катедри. Онзи, който желае да преведе стойностен текст, който да предизвика интереса на сериозната четяща публика в страната, има на разположение достатъчно експерти, от които да иска съвет. Ако обаче се търси не интересът на сериозната четяща публика, а се цели пазарен успех чрез някакво ефектно заглавие, то нормално и да се допитват до Драганов-ци, които в очите на хората с търговски нюх са хора, умеещи да „вземат акъла“ на онези от читатели в Германия, които го раздават щедро (акъла, имам предвид). Не аз съм автор на наблюдението, че за разлика от литературния процес, приличащ на речно корито, в което се утаяват злато или тосични метали, литературният живот прилича на моден подиум, на който вкусовете се сменят според сезона. Искам да кажа, че има значение за какво издателство става дума и с какви цели се прави преводът.

    От друга страна, трябва да се прави разлика между книги, просто написани на новобългарски, и такива, които, освен към езика, принадлежат и към определена литературна традиция, традиционно вирееща в този край на Европа. Вторият тип книги са разпознаваеми за ценителите на балканската литература в Германия /колко на брой са тези ценители аз не зная, но зная, че ги има/. Първият тип пък са по вкуса на щедрите читатели, които може и да доминират количествено. Специалистите от българистичните катедри, въпреки пристрастията и конюнктурните съображения, в качеството си на „експертна публика“ биха били надеждни консултанти относно вкусовете на ценителите. Касовите писатели пък – относно вкусовете на щедрите. Кой от двата типа литература е по-стойностен е въпрос, който няма нужда от отговор. „Всеки влак има своите пътници“ е истина, по-стара и от железопътния транспорт.

    Трябва да се отбележи обаче една отлика на литературата, която само се пише на новобългарски, спрямо онази другата литература, която, освен в езика, е вкоренена и във вековните местни литературни традиции („местни“ не подразбира политическите граници на някоя от балканските държави). Литературата, която просто се пише на новобългарски е самодостатъчна, нейният прочит слабо се нуждае от други съвременни книги на този език, и никак – от по-стари текстове, появили се в този край. Преводът на една книга, вкоренена в някоя от местните традиции, ipso facto изисква запознаване с други книги от същата местна традиция, с които въпросният текст влиза в сложни междутекстови (в т.ч. и чисто езикови) връзки. Потребността на задълбочените читатели да се запознаят и с други заглавия, за да вникнат в прочетеното от тях, е предпоставка за бъдещи преводи. Докато преводът на книга, която само витае в езиковото поле на новобългарския, но духът й е някъде другаде, или въобще не знае къде е, няма как да доведе до появата на лавици с преводни заглавия. Нито текстът има нужда от такива лавици, нито читатели му.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s