Липсващите софийски улици – списък с продължение

Като човек, интересуващ се от софийската топография, често са ми правили впечатление странностите в названията на разни столични улици. Сигурно в много градове има странности, ама това си е моят и затова им обръщам внимание. Не е без значение как се казва дадена улица. Нейното име е част от паметта на града, а когато става дума за столица – част от националната памет. Как се избират имената на улиците, особено когато става дума за исторически личности, това е въпрос на политика, на исторически контекст, нерядко на случайност, а понякога и на глупост. Но на мен доста ми се навират в очите разни неща около имената на софийските улици, които смятам за отявлено несправедливи. Някои определено достойни и важни за историята на София и на България хора никакви ги няма, или пък са получили от кумова срама някой крив сокак из крайните квартали. Докато пък големи булеварди носят имена на хора, чийто принос е твърде мистериозен.

Така например, един от централните и най-стари софийски булеварди, следващ траекторията на античното cardo, е кръстен на една принцеса от европейската аристокрация, чието значение за българската история се изчерпва с това, че цели 6 години понасяла съпружеския живот с цар Фердинанд, след което умряла. Имаме друг централен булевард, носещ името на европейска столица, с която никога не сме имали много общо, освен че един наследник на гореупоменатия Фердинанд живя там дълго време. Имаме и нов, голям булевард, кръстен на пионера на непознатата по света наука народопсихология. В последните години общината назова важни булеварди и на разни политици и сенчести авантюристи от първата половина на ХХ век, известни преди всичко с грандиозните си управленски провали.

Имаме и ред куриози: улици с нелепи, комични имена от типа на „Постоянство“ и поне две двойки улици, които по някакъв начин дублират имената си. Улица „Христо Георгиев“ си седи, въпреки че патронът й зае заслуженото място до по-големия си брат в булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“. А апостолът Левски е отличен както с централния си булевард, който иначе през ХХ век се колебае между имената на Фердинанд, Мусолини и Толбухин, така и с улица „Дякон Игнатий“. Добре че засега никой не предлага да се кръсти улица „Васил Иванов Кунчев“. И накрая, дори след изчезването на добилия популярност със загадъчната си неизвестност Димитър Несторов, в София има немалко улици, чиито имена и Васото не може да ви разгадае.

(Бележка под линия. Васото – Васил Георгиев, автор на поучителната книга „Уличник“ и на още две книги, не така поучителни, но също хубави).

Тук ще събирам липсващите софийски улици: личностите, местата, обектите, които незаслужено (според мен) не присъстват в картографската памет на града, или пък им е отредено обидно малко местенце. Току-виж някой настоящ или бъдещ член на СОС чете блога. Списъкът е открит за допълване, за която цел можете да ползвате коментарите.

Д-р Кръстьо Кръстев. Единственият от кръга „Мисъл“, който си няма голям булевард на свое име – навярно защото е твърде много европействащ. Bgmaps открива някъде в Симеоново мъндзарка уличка на име „Кръстьо Кръстев“, която може и да се отнася за него, но и така да е – не стига.

Цанко Лавренов. Явно е важен само за Пловдив, улица в София не му се полага. Същото важи за Златю Бояджиев.

Ген. Васил Кутинчев. В Балканската война командва Първа българска армия, която се сражава на най-тежкия фронт – тракийския. Отредена му е микроскопична уличка в Люлин-1.

Ген. Георги Вазов. През Балканската война ръководи тъй прословутото превземане на Одрин, което впечатлява всички международни наблюдатели и, по-важно, ускорява края на войната. Изглежда не по-малко достоен офицер от брат си Владимир Вазов. Но си има само една тясна уличка недалеч от огромния булевард на брат си.

С архитектите, съградили София, положението е трагично. Отсъствието им от имената на столичните улици навярно говори красноречиво за отношението на столичани към собствената им градска среда, както и за скоростта, с която старата софийска архитектура бива „усвоявана“, „осъвременявана“ и, с две думи, превръщана в стъклени кубове, където се продават маратонки и мобилни телефони.

Арх. Георги Фингов няма улична табелка на никоя сграда, макар че е построил доста. Да се ограничим с днешната сграда на ДСК на „Московска“ и днешното френско посолство на „Оборище“ (съвместно с арх. Кирил Маричков, който също си няма улица). За арх. Петко Момчилов все пак е отделен един сокак в ЖК Сердика, водещ до Професионалната гимназия по текстилни и кожени изделия. Иначе Петко Момчилов е архитект на Централната минерална баня, Синодалната палата и черквата „Св. Седмочисленици“ (в която така интересно е запазил елементи от джамията). Няма улица на името на арх. Никола Лазаров – архитект на Военния клуб, къщите-близнаци на Канала, къщата на Гендович срещу Народния театър… Да не пропускаме също тъй пропуснатия арх. Фридрих Грюнангер. Резиденцията на турския посланик на „Царя“ харесва ли ви? Е, проектът е на този австриец. Също и днешният богословски факултет срещу „Св. Неделя“.

Николай Масалитинов пък спокойно може да бъде наречен създател на театралната школа в България. Но софийската улична мрежа няма спомен за него.

Ако се върнем към литературата, ще забележим, че въпреки модата да се кръщават малки крайни улички, съвместяващи мутробарока и липсата на асфалт, на досега пренебрегвани или наскоро починали български писатели, Станислав Стратиев все още не е удостоен с тази чест. Да идем по-назад в литературната история. Теодор Траянов, противно на очакванията, не е наврян в мутробарока. Наврян е на по-лошо място, някъде в Надежда-3, и е безкомпромисно задънен. На името на Христо Ясенов според картата има площад. Само че извън картата площадът го няма – това е малкият паркинг пред хотел „Хемус“, където в последните години стои „временен офис за строителството на втори метродиаметър“. Липсата на Антон Страшимиров от софийската улична мрежа пък е съвсем загадъчна. Та той все пак не е комунист като брат си, парламентариста, когото застрелват на улицата и който през 90-те си остана без улица.

Като навлизаме в политиката, ще спомена едно име, при което някои хора навярно ще се прекръстят. Но, ще ме прощавате, Димитър Благоев не е взривявал черкви, нито е плячкосвал мандри, а е основател на социалдемократическа партия. Щом има булеварди на Янко Сакъзов и Никола Габровски – и щом благоевградчани не възразяват против името на града си – не виждам защо да няма една читава софийска улица, кръстена на Благоев.

Хан Тервел го наричат спасителя на Европа, защото изиграва решителна роля в отблъскването на арабската обсада над Константинопол. Чудна работа, почти всеки български хан си има улица в София, но за спасителя на Европа е спастрено нещо, което поне на картата прилича на локва между два склада в покрайнините на Враждебна. С чиста съвест бих прекръстил булевард „Брюксел“ на негово име.

Стефан Стамболов за мен също на практика липсва. Женският пазар не е булевард. А пазар.

И накрая (засега) ще спомена Удроу Уилсън. Ако американският президент не беше наложил своите „точки“ в мирния процес след Първата световна война, България спокойно би могла да бъде поделена между сърби, гърци, румънци и някакви френско-английски мандати, доколкото едва ли би се намерил тукашен Ататюрк, който да обърка сходните планове на Антантата за Турция. Вместо да вдигаме паметник на американските летци, бомбардирали София в следващата война, бихме могли да отделим една улица за този човек, който има голямо и съвсем положително значение за историята ни.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

8 Responses to Липсващите софийски улици – списък с продължение

  1. Smilen Markov каза:

    Ангеле, нека първо се премахне незаконният паметник пред СУ, пък после да се решава проблемът с улиците. Аз бих предложил да се премахнат всички имена на политици от т.нар. Трета бъларска държава. Нека останат само имена на хора на изкуството, на учени, на царе и царици, на духовници и светци, на чужденци, показали симпатия към българите, на революционери от периода на турското владичество и на истински герои, какъвто е Списаревски. Не съм съгласен също да се поставят имена на владетели отпреди Покръстването на България. Не че това, което предлагам, може да се случи, но все пак…

    • Smilen Markov каза:

      Прекомерното натоварване на София с неградски знакови функции – поддържащи някаква национална памет – пречи на нейното органично развитие и я прави доста неуютна за живеене. Скоро един познат от Варна ме попита дали харесвам София. След като му отговорих, той сподели, че и на него не му допада. При това даде мъдро обяснение на своята неприязън. Отиваш, рече той, в София, уж за да видиш град като град, а срещаш там скупчена цяла България. Мисля, че тук не става дума само за принудителното струпване на мигранти в София, от което всички сме потърпевши. По-неприятно е усещането, че това не е град със свой собствен живот, а е някакъв свитък, по който буквите на разни обусловености са изписани толкова крещящо, че не е възможно да изпишеш между тях или с тях своя живот, своята история, своето преживяване на общностния живот. Някой ще каже, че с всеки столичен град е така. Аз ще опонирам – не, не всяка столица е знак за общностно безличие. Париж не е безличен. Мадрид не е безличен. Рим не е безличен. Константинопол не е бил безличен. Тук нямам предвид, че всеки от тези градове си има свой неповторим облик. Имам предвид друго – всеки от тези градове носи по нещо от персоналния облик на онези, които са го населявали през вековете. За София това не важи.

      Всъщност в Париж има места, които причиняват на посетителя преживявания, подобни на тези на попадналия в София пришълец, който иска да живее не като беглец (избягал в София и непрекъснато бягащ от София), а – автентично градски. В някои от прочутите парижкжи кафенета по масите има специални надписи, които, подобно на табелите на улици, указват коя известна личност си е пила кафето на това място. Подобни указателни знаци, разбира се, зоват към тщестлавието на посетителите, поради което са и досадни, защото величие и слава, надничащи около теб, ти пречат да си изпиеш кафето по един прост и непретенциозен начин. Предпоставки за подобно преживяване има и в София. Това е може би единственият град в модерната епоха, в който отсъства стар град – топос, означаващ по един четлив и убедителен начин живото градското ядро. Прочутото софийско кардо е видно само геометрически, но не и чрез знаково. Там където отвекове е било градското сърце, сега бие административното сърце на една държава, която в общия случай има само акцидентално значение заградския живот.

      Разбира се, с това не искам да кажа, че Софие не живее или че е дехуманизирана. София е изключително жив град, но човешкото присъствие в него се проявява като че ли въпреки архитектурно-градоустройствения профил на града. Парадокс е например, че площадът на книжната Вавилония, площад „Славейков“, е драматично раздвоен между тежкия ориенталски колорит на хората, които го обживявят всекидневно с жестовете си, и бароково-класицистичната фриволност на обрамчващата го архитектура. На това ярко противоречие обърна внимание преди време една гъркиня. На моя въпрос, зададен тъкмо на този площад, как намира града, тя сподели, че открива нещо пародийно: един балкански град бива натикан в прокрустовото ложе на централно-европейското градоустройство, с правилни геометрични форми и монументална архитектура.

      Показателно е например, че назоваването на пространството на Женския пазар с името на Стефан Стамболов на нас ни изглежда като недостатъчно признание за този български държавник. Всъщност дали това наше схващане отчита взема предвид стуктурата на градското пространство и реалната смислова топография на града? Каква по-голяма почест за Стефан Стамболов от това с неговото име, с името на министър-председателя, подкрепял чрез протекционистки мерки родното производство, да свързват най-големия пазар на София, който без съмнение е един от най-колоритните на Балканския полуостров. Впрочем, преди години домакините на един немски професор се зачудили къде да го заведат и какво да му покажат в София. Човекът пристигнал в града по тъмно, а тогава – преди десетина години – в града почти нямало денонощни заведения. След като унило се щурали по улиците, българските учени решили да водят госта направо към дома на техния колега, където щели да обядват. В ранните часове на летния ден, на път към квартал „Зона B 5“, компанията преминала през Женския пазар. В този момент зарзаватчиите разтоварвали стоката – циганскити каруци били запречили пространството, отвсякъде се чувал човешки говор. Животът тук бил в силата си. Колоритът и виталността, излъчвани от многоезичното общество, населяващо пазара, възхитили дълбоко чужденеца. С това той запомнил София завинаги, с хубостта на градския пазар. Пазарът е градски феномен, който празнува, който чества. Неслучайно, дори и след най-дребната, покупка продавачите и купувачите по традиция се благославят.

      Искам да кажа, че честването не е задължително да става чрез някакви индексни знаци, а може да се осъщствява и чрез жистове. Предимство на последните е, че са по-автентични, защото носят персоналната енергия на личностите, живели по различно време на едно място. Кое е по-достойното почитане? Да назовем улици на определени заслужили хора, или да разположим техните образи по края на една шумна улица, която да наречем просто „Улица за разходки“. Така София най-после ще се сдобие с истинска главна улица, само за разхождащи се пешеходци, а не за посетители на кафенета и безкусни магазини. За сравнение, в един жив европейски град като Кьолн повечето от главните улични артерии не са именувани на хора, а на местата извън Кьолн, към които въпросните улици извеждат. Всъщност това е средновековният тип именуване, останки от който имаме и днес в София: Царирадско шосе, Симеоновско шосе, Ботевградско шосе. Да се именува според посоката, към която улицата извежда е по-естествено. Впрочем в Кьолн една от улиците се нарича Gottesweg, Божи път.

      • amigov каза:

        Смилене, тезата за натоварването на София с поддържането на национална памет в уличната мрежа е интересна. Действително, не във всички столици е така. Но навярно във всички столици на млади държави е така, и това е логично. Впрочем, аз все пак предпочитам улици, кръстени на исторически личности, събития и места, отколкото модела, който ще срещнеш например в Лондон: „Горен Ричмъндски път“, успореден на „Долен Ричмъндски път“, а между тях – улици, обикновено кръстени на името на някоя богаташка къща, която се намира на тях (защото там пък къщите си имат имена).
        Не съм съгласен обаче, че София не носи нищо от персоналния облик на личностите, които са я обитавали – равносилно на това, да кажеш, че няма градска памет. Не, нейната градска памет е постоянно атакувана и подривана, но продължава да се държи. Паметта на всеки град обаче изисква вглеждане и постепенно навлизане в нея. Предполагам, че и аз, ако се заселя сега във Варна, не бих схванал кой знае колко от нейната градска памет.
        Темата за Женския пазар е също доста интересна. Впрочем, ето тази статия прави доста интересен анализ на намеренията към Женския пазар от страна на една партия, към която ти изпитваш политически симпатии 🙂 Ако тези намерения се реализират, немският професор едва ли би видял всичко това, което му се е видяло толкова живописно. По-скоро ще види някой мол.

  2. Smilen Markov каза:

    Тезата за „младата държава“ е наистина определяща за културното развитие на България след Освобождението. Да не забравяме, че литературният критик Геори Гачев си позволява да определи българския литературен процес като „изпреварващо развитие“. Тоест, понеже е млада, културата е принудена да се развиве ускорено, да преживява едно столетие за 5-10 г. и непрекъснато да наваксва. Интересно е, че тази теза съжителства мирно с точно противоположния възглед, според който България е една от най-древните държави в Европа, на възраст повече от 13 века. Тук изключвам новите тенденции в патриотичната историческа наука, които отвеждат началото на България към началото на света. Сигурно е твърде произволна аналогията, но на мен ми се струва, че прочутият девиз от близкото минало „София – расте, но не старее“ се явява някакво диалектическо снемане на двете взаимно изключващи се твърдения. Странна и тъжна е тази вечна, непрекъснато експанзираща младост. Подобна младост е, естествено, антиисторична и в нея няма място за памет за персонни. Това е разказ непрекъснат прогрес, за повече и повече, в който личността има поддържаща роля. Строго погледнато, днешна България е точно толкова стара, колкота са стари Германия и Италия; и трите са родени през XIX в. Едно сравнение между Рим, Берлин и София, мисля, показва, че младостта на София е малко по-особена, както казват във варненско, бамбашка.

    Разбира се, София има памет, доколкото в нея живеят човешки личности. Но аз твърдя не просто, че тази памет бива не просто атакувана, а че тя фунционира главно като градско подземие, като маргиналия. Тя старателно се укрива – обгражда се със стени, с тайни входове, парцелира се на клики, спотайва се във вътрершни дворове, се маскира карнавално като пазарска шарения, или се преоблича в мръсните дрехи на търгашеството и разврата . Истинският градски живот е параградски. Така се получава една странно несъответствие между форма и съдържание, което създава впечатление за безличие. И не съм съгласен, че е необходимо продължително вглеждане. Напротив, ликът на един град се усеща ясно дори при кратък престой в него. Да не давам отново примерите с европейските градове.

    Сравненията с Варна не знам доколко са удачни. Във всеки случай Варна не е добър пример за градско развитие, защото съвременният облик на този град е формиран през тоталитарния комунизъм, който е враг на градската култура. Варна е гротеска – един морски град, почти изцяло загърбил морето и заглден в дима на комините на циментовите заводи в Девня. Сривът на съществуващата още отпреди девети септември Варненска корабостроителница е последен акорд на тъжната песен за рухването на патриархалните градски традиции и за вакуума, оснатал след тях. Гръцката махала и пристанището са наистина централно разположена, но те са маргинализирани до такава степен, че един посесител на града може спокойно да не ги забележи. Впрочем групировката, която сега управлява града, планира да премести пристанището в т.нар. зона Варна-Запад, а старото пристанище да се превърне в яхтен кей, при което Морската градина да бъда застроена на първа лния. Проблемите на Варна са отделна тема. Но, мисля, добре се илюстрират от популярния от близкото минало девиз: „Варна – морска столица на България“. Този девиз има колективистичен привкус и идва да замени знаменития надслов от началото на XX в., с който по онова време градът е включен в Международния регистър на морските курорти. Старият слоган гласи: „Варна – Царицата на Черно море“. Падението е очевидно. Варна аз лично от малък не харесвам и мисля, че по степен на безличие тя по-скоро се родее със София, а не контрастира с нея. Впрочем, като отидеш във Варна, обърни внимание на прочутата Дупка в центъра на града. Появата и животът на тази дупка е цял сюжет. Според мен острият контраст е между София и Пловдив и той е в полза на последния, разбира се.

    • amigov каза:

      Древността на България – тая работа с 13-те века – лично мен ме оставя дълбоко скептичен, доколкото континюитетът между средновековната и модерната българска държава е крайно минимален и като цяло конструиран от възрожденците. Интересно е това, което казваш за Варна, като загърбил морето град. Аз по-добре познавам Русе – който също е стряскащ пример за загърбил реката град. Напълно е възможно човек да се разходи за час-два из Русе и така и да не разбере, че градът е разположен на Дунав.

  3. „нов, голям булевард, кръстен на пионера на непознатата по света наука народопсихология“
    За В. Вунд ли става дума?

  4. arax2112 каза:

    Не съм нито учен, нито архитект. Роден съм в София и много силно обичам родния си град.
    Ето моето мнение за водената от вас дискусия.
    1. Наричате „Женски пазар“ едно мръсно пазарище, пълно с цигани контрабандисти, крадци. джебчии, проститутки, бандити от най-различен калибър и прекупвачи на селскостопанка продукция. Но не нормални търговци, а бандити които отнемат произведеното от горките старци на село за жълти стотинки умножават го по 20 или 30 и го препродават на „софиянци“. Поне да го продаваха често, но измамата е очевидна- отпред голяма камара хубави плодове или зеленчуци, но торбичката се пълни с гнилата стока отзад, и никой няма право на рекламации, защото циганите търговци викат крещят и обиждат посмялия да протестира пенсионер. 65 години от живота ми са минали на 2 крачки от този пазар и мога да напиша цялата му история. Те унищожиха и квартала около това пазарище. Мазетата на къщите и кооперациите са разбити и в тях незаконно са се самонастанили циганската измет. Коренните жители на махалата бягат далече от родните си къщи.
    2. В България всеки който дойде на власт започва да променя имена на улици и площади. Не случайно някои улици са имали по няколко имена. Например ПИРОТСКА- през годините тя беше преименувана много пъти- ПИРОТ, Й.Б. Тито, А. Жданов, и пак Пиротска. За кратък период се казваше и „24 април“ или нещо подобно. В много държави имената на улиците не се изменят с векове, въпреки политическите промени. В Париж можете да се разходите по бул.Сталинград или по бул.Севастопол. Искам да ви припомня периода когато бяха отнети титлите на българските ханове, царе и царици, князе и княгини, на светци и светини. Ул.Цар Симеон беше просто улица Симеон, Хан Крум стана Крум, и т.н.

    3. Кой ще се осмели да направи списък -класиране на българските културни дейци, за да може да се определи чия улица да бъде в центъра и чия в периферията или в новозастроените райони.
    4. Решението е лесно- ДА СЕ СПАЗВА ТРАДИЦИЯТА, нищо повече. Върховна глупост беше да има бул. Васил Левски, при наличието на прекрасна улица Левски. Имаше ул.Стефан Стамболов от Руски паметник до Опълченска, а сегашната Ст.Стамболов на пазара се казваше Драгоман, преди да бъде прекръстена на Георги Кирков.
    Ами ул.Нишка, след Найчо Цанов стана на Тодор Александров, защо???
    Добре зе поне Цариградско шосе си остана така, явно никой от блидолизците не се е сетил да го прекръсти на Джордж Буш, Бил Клинтън или на Моника ………!
    Вместо да водите ялови спорове действайте за въстановяването на старите исторически имена на улиците, булевардите и площадите, а в новите райони нови имена.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s