Урок по поп-арт. И отново за Паметника на съветската армия

Тези дни един от барелефите по Паметника на съветската армия в София осъмна нашарен с графити. Съветските войници се преобразиха в  знакови фигури от популярната култура – Супермен, Дядо Коледа, клоунът на Макдоналдс. По скромното ми мнение – образцов поп-арт. Особено се зарадвах, защото предната есен, докато течеше поредната подписка за демонтиране на паметника, публикувах в тогава съществуващото електронно списание „Искам“ един текст, който виждаше по-нататъшното игрово усвояване на паметника именно с помощта на графитите. Не знам дали авторът на сегашния графит ми е чел статията, но във всеки случай идеята явно се носи във въздуха. Впрочем, авторът е направил нещо повече, на което всъщност май засега не се обръща много внимание в българските коментари. Под барелефа все пак е добавен един надпис „В крак с времето“, който подчертава, че съветските войници не просто са нашарени с цветни боички, а са преобразени в широко разпространени образи от онази масова иконография, която неизбежно асоциираме с американската културна индустрия, със символи на бързата консумация (съвсем буквално, в случая с клоуна на Макдоналдс).

Аплодирайки свежото хрумване, реших да препубликувам на блога статията си от есента, с леки редакции, защото иначе вече не е достъпна. И, понеже може да се очаква съпротива срещу тази провокативна поп-арт акция – както от Столична община, така и от т.нар. социалистическа партия – дайте да си събираме отсега аргументите в полза на графитите. А междувременно щатните ленторезачи нека си откриват Музея за съвременно изкуство, нищо че в него засега няма нито един експонат.

Мине се, не мине време, и някой се сеща да бута Паметника на съветската армия в София. Поредната такава петиция взема донякъде повод от слуховете, че паметникът можело да се окаже опасен за тунела на метрото, минаващ под него. Тъй като по този въпрос трябва да се произнесат геолозите и сеизмолозите, аз няма да се занимавам с повода, а ще споделя само няколко мисли за мястото на този паметник в градската среда на столицата и каква е собствената ми позиция относно присъствието му там. Не бих могъл да не взема отношение, след като първата ми изобщо публицистична статия, публикувана през 2004 във в. „Култура“ и озаглавена „Мавзолейно и музейно“, оплакваше събарянето на мавзолея на Георги Димитров. Смятах, че сградата на мавзолея би могла да се впише по много интересен начин в културния живот на София, например като музей на тоталитаризма, и да ни помогне поне донякъде да поставим бесовете си зад стъкло, където да ги наблюдаваме относително безопасно.

Трябва ли да се демонтира Паметникът на съветската армия? Хората, които смятат, че трябва, изтъкват обичайните аргументи, които се въртят от 1990 насам: това е насилствено издигнат паметник, изразяващ изкуствено преклонение пред армия-агресор, окупирала България и наложила недемократичен режим; паметникът визуално доминира „със страшна сила“ центъра на София и ни блъска в очите символния език на сталинизма – престъпен и деспотичен режим, който най-сетне трябва да бъде универсално заклеймен наравно с нацизма.

Не бих спорил срещу тези твърдения. Дори когато са изказани по дразнещо пресилен начин, те са в основанията си смислени и логични. Насреща им се отвръща с аргумента, че това е паметник на армията, която в края на краищата е победила нацизма и с прагматичния довод, че България не може да си позволи така брутално да влоши отношенията си с Русия. За мое удоволствие, все повече хора застъпват и тезата, която през 2004 се опитвах, макар и малко хъшлашката, да прокарам, и която тогава все още звучеше чудновато. А тя е, че паметниците на отминалите режими би трябвало да се пазят като историческо наследство, и че градовете, които постоянно рушат символите на миналото, се превръщат в градове без памет. София така или иначе страда зловещо от липса на памет: пред очите ни изчезва архитектурата „ар деко“ от първата половина на ХХ век, унищожават се публични пространства с важна за софийските общности история, дори имената на улиците с объркваща честота и комична лекота се сменят според новите исторически императиви: смешно е, някак си, да кръстиш булевард „Георги Димитров“ не другояче, а тъкмо „Мария Луиза“, или пък булевард „Салвадор Алиенде“ – „Андрей Сахаров“… Липсата на уважение към историята, дори когато е неприятна, в крайна сметка говори за липса на самоуважение. В Париж площад „Сталинград“ не е прекръстван – нищо че истинският Сталинград в Русия през 1961 се преименува на Волгоград (а едно време се е наричал Царицин)…

Днес обаче има още един довод защо е смислено да се запази Паметникът на съветската армия. Всъщност и двете спорещи страни изпускат от поглед най-важното: този паметник еусвоен в градската среда. Той е любимо място за срещи на млади хора, които пият бира, разговарят и се забавляват, а в подножието на размаханите шмайзери се вихрят скейтъри и хиксъри, намерили в подходящата настилка и широкото отворено пространство идеално място да практикуват хобитата си. С две думи казано, на Паметника на съветската армия се живее. Сравнете го само с аналогичния паметник на съветската армия, пльокнат на огромно пространство в центъра на Виена: там всичко е сериозно, потиснато и потискащо, там паметникът наистина задушава всичко около себе си (особено в горещ ден). В София просто не е така. Със сигурност съм един от многото хора, които могат да кажат, че на нашия паметник е минала съществена част от младостта им. Там съм изпил известен брой бири, нацелувал съм известен брой момичета, а сега едни хора искат това място да се разруши. Не съм съгласен.

Ще кажа нещо провокативно: най-адекватен беше този паметник около 2000-ата година,във времето, когато беше превзет от графити. Когато войниците от барелефите грееха в жълто, оранжево и зелено, в синхрон с цветовете на младежите, които пиеха бира над главите им. Не говоря за таговете и хуйовете, а за стойностните графити и най-вече за цветовете. Това беше пределното усвояване на паметника – той беше шарен. И би трябвало пак да се нашари. А веднъж на пет години, когато пристига Путин, може да се чисти временно – не е чак такава беда, тъкмо ще се дава шанс на нови поколения графитаджии.

Завръщането на графитите по паметника са само последното, което остава, за да бъде той истинско живо пространство, средище, дом. Базата е вече там: иронията, присмехът над помпозното, летящият скейтборд, победил тежката гравитация. Паметникът на армията-агресор, наложила тоталитарен режим в България, е всъщност пространство на свободата.

И не ми казвайте, че на скейтърите винаги можем да им построим рампи. Практиката показва, че хората правят неща не там, където е предвидено да се правят неща, а там, където им харесва. Да, понякога това води до анархия. Но в случая с това толкова леко и свободно усвояване на паметника, то е в полза на града. Такива усвоени отворени пространства в София са малко и би трябвало да си ги пазим.

А онези, на които им е трън в очите съветската армия, могат отсега да се упражняват в графитите.

P.S. Сега пред това произведение на поп-арта ходят хора, снимат се, коментират. Хареса ми подхвърленото от един гражданин зад рамото ми: „Ей, най-сетне и тоя народ да се усмихне на нещо“.

P.P.S. Тази нощ (20-и срещу 21-и) паметникът беше почистен със същата потайност, с която навремето са демонтирали първо паметника на Сталин, а после и този на Брежнев. Не е чудно, че махнаха графитите (тяхната естетика, комбинираща изкуството с вандализма все пак не предполага дълготрайно оцеляване) но тайното среднощно чистене определено е забавно: дано допринесе за това, провокацията да бъде запомнена и осмислена.

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

11 отговора към Урок по поп-арт. И отново за Паметника на съветската армия

  1. Smilen Markov каза:

    Хубаво е народът да се усмихва, но проблемът е, че обикновено последен се смее някой друг. В началото се зарадвах на тези графит, но сега, след като се замислих, вече не знам какво да мисля.

    Разбира се, подкрепям пъстренето на паметника като стъпка към неговото демонтиране, доколкото по външнополитически причини последното засега не е възможно. Не е възможно понеже страната е зависима политически и икономически от Русия, управлението на България „свети с руска светлина“, а е известно че, че властовите зависимостите имат своите фетиши. Паметникът се явява семиотичен израз на зависимостта на страната от Путинова Русия.

    След като е издигната Берлинската стена, германският постмодерен артист Йозеф Бойс прави инсталация, в която макетът е с 20 см. по-висок от реалната стена. В резултат художникът е подведен под съдебна отговорност. Защитавайки се с нарочна статия, Бойс се позовава на златното сечение и на законите на симетрията, които бездруго налагали стената да е по-висока. Статията завършва с уточнението, че това е позицията на артиста. Позицията на гражданина Йозеф Бойс е, че подобна стена въобще не бива да съществува, но че за нейното поява вина има и правителството на ФРГ.

    Знаковите трансформации на и около паметника през последните 20 г. го превръщат в аналог на Берлинската стена. Напрежението около него започва да символизира фронталния сблъсък на два вида зависимости, които определят българската политика – зависимостта от САЩ и зависимостта от Русия, руските ракети и американските бойни самолети, Газпром и Монсанто, Шеврон и АЕЦ „Белене“, гей-парад и День победы. В новия си пъстър изглед паметникът продължава тази символна антиномия – съветските бойци са превърнати в американски супер герои, Дядо Коледа и клоунът на МакДоналдс. Това не е цинична травестия, а алегория. Във високото изкуство алегориите не се ценят твърде, но уличните графити не бива да бъдат мерени с подобен аршин. Това не е аршинът и за графитите и карикатурните изображения от близкото минало, осмиващи режима, за повечето от които се оказа впоследствие, че са били поръчвани, за да снемат обществено напрежение и за да има улики срещу техните автори.

    Йозеф Бойс не бил анонимен, не се е крил. В случая имаме „анонимен художник“ (ако разкрие самоличността си, ще си взема думите назад). Възникват обаче и други интересни въпроси. Любопитно е кой е този художник, който ще събере кураж да изпъстря паметник в центъра на София, но няма да пожелае да се легитимира публично? И как така никой не го е видя? Как така бдителната в други случаи българска полиция не го е спряла? Въпросите могат да бъдат продължени… Наистина ли граждани стоят зад шумните акции за демонтиране на паметника? Защо чак сега се сетиха тези граждани за демонтиране? Защо акциите на това движение винаги съвпадат с кризисни моменти в политиката на страната?

    Демонтирането може да се реши много лесно и обективно, ако се отворят документите. Ще се види, че сегашният паметник никога не е бил одобряван от архитектурните власти на София. Действително е било решено на това място да се построи паметник – но не на съветската армия, а на победата над фашизма. Конкурсът е спечелен от много хубав проект, предвиждащ издигане на триумфална арка, през която се очертава прекрасният силует на планината Витоша. Това, което е налице сега, е спуснато, то не е одобрявано. Защо никой не говори за това?

    Подкрепям ангажирания поп-арт, но не и анонимния, защото последният създава подозрение, че зад ангажираността се прикрива поръчка. В този случай човек не може да се засмее от сърце, понеже подозира, че друг ще се смее последен.

  2. Petar Stankov каза:

    Подкрепете анонимния артист, който стъпка комунистическото лице на един паметник, за да го прати в 21 век. Това е нещо, което може да докара хиляди хора в София, само за да го видят. Защо да се трие?

    http://www.facebook.com/home.php?sk=group_230687016944123

    Присъединете се към фейсбук инициативата за спасяването на новото лице на паметника.

  3. Мария каза:

    за мен това, на което никой не обръща достатъчно внимание, е че това не е просто заиграване, а е една много сериозна анти-капиталистическа критика и диагноза за това с как българското общество замени едни чучела с други. тези герои не са просто геори от комикси, те са гротески: застинали в грозни гримаси изкривени образи на – в някакъв смисъл – уродливи създания. нека се сетим кои са маската, супермен и жокерът – всеки един от тях е нормален човек,провърнат по-скоро пряко силата си в „супер герой“ – положителен или отрицателен – заради някава неестествена „изродена“ способност. повечето от тях не се вписват в своето общество една изкривена, цинична, еднообразна култура на свръхзадоволеността и щастието, в която различието пречи.

  4. amigov каза:

    Съгласен съм с Мария. Даже намирам за стряскащо, че никой – добре де, почти никой – не обръща внимание какво точно представлява новият образ на войниците. Разговорът се плъзга по линията трябва ли да остане нарисуван, или трябва да се почисти. Цялата алегория, както правилно я определя Смилен, се губи. Ето един силен пример за съвременно изкуство, което обаче обществеността се оказа напълно неподготвена да разчете. Шаш…
    Смилене, намеците за поръчка ми се виждат доста пресилени… Анонимността всъщност обикновено е част от естетиката на графитите. Едва ли можем да я обясняваме само със страх от последствията, по-скоро се търси внушение за спонтанност, дори някаква „фолклорност“. За мен лично няма съществено значение в случая кой точно е изрисувал войниците – освен че ще си е направил сериозна реклама, ако се обади. Предлагам да припишем авторството на Елена Джелебова, която навремето нашумя с „участието“ си в инсталацията „Ентропа“ 🙂

    • Smilen Markov каза:

      Ако графитът не е поръчка, ще черпя с 14 Kölsch-a, като очаквам равно по размер противодействие 🙂

      Почти никой тук не обръща внимание на фигурите, разбира се, защото сюжетът на графита не е с български адрес. От московския адрес разчетоха правилно алегорията и ще публикуват своя отзив под формата нота до българското правителство. Правителството на България, според отработеното упражнение, се приведе ниско – не пред християнската руската култура,не пред Пушкин и Чехов, а пред олигархията, която е узурпирала властта в тази страна. Засега посолството на САЩ многозначително мълчи, което не е типично за него… Ходът на събитията, т.е. превръщането на графита във външнополитически проблем, подсигурява безбедното съществуване на Паметника в изчистен вид, без графити и други шарении, поне за времето, в което на територията между р. Дунав и Родопите се запази сегашното държавно-политическо устройство. Може това да е била целта.

      Интересно е, че около „Ентропа“ патриотите бяха много неспокойни, заговориха чак за гавра, а сега и те многозначително мълчат. При „Ентропа“ отново имаше разночетене на алегорията според адресатите. Българските патриоти най-напред си помислиха, че страната бива уподобена на клозет. После стана ясно, че замисълът е друг – да се покаже, в България се среща един характерен за ориенталския бит елемент, а именно знаменитото турското клекало. Че от България видимо започва европейският Ориент, това е общоизвестен факт. Ето защо в Европа и в света бързо и правилно разчетоха алегорията. Когато тук беше внесена яснота за истинския замисъл на Давид Черни, културното съзнание се раздвои. Едни, мнозинството, движени от патриотични, но и от някакви специфични интелигентски мотиви, заявиха, че се отричат от ориенталщината в себе си и около себе си, и в частност от турското клекало. Други, на които симпатизирам, се показаха склонни да гледат трезво на ориенталскати си идентичност и отказаха да се откажат от въпросната битова придобивка, изтъквайки нейните хигиенни предимства. Декларираха готовност, казвам, да виждат както недостатъците на ориенталския бит, и по-общо на ориенталската култура , така и безспорни преимущества.

      Мисля, че, ако културата на тази територия има някакво бъдеше, то е в трезвата и прагматична саморефлексия. Това е спасението от пошлостта и от плитките манипулации.

      • amigov каза:

        Поръчка от кого, Смилене? Кой би поръчал подобна акция? Руското посолство?

  5. Marfa каза:

    Много съм съгласна със статията. Доста сходни мисли ни се витаят в главите, явно. 🙂

  6. Съгласен съм с написаното в статията. Може да се добавят още много неща, като например списък на паметниците на Съветската Армия в Западна Европа, които никак не са малко (три огромни в Берлин в приятни и добре поддържани паркове, като единият от тях в западната част на града, голям паметник във Виена и още десетки по-малки в по-малки градове), но задължително съпроводени и с тяхната история. Адекватното описване обаче е сложен исторически труд и едва ли има смисъл да се прави извън академичните среди, защото хуните тъй или иначе не разбират от подобни изследвания. С простак трябва да се говори просташки.

    А аз като скромен пример искам да ви покажа как БЪЛГАРИТЕ могат да бъдат признателни едновременно към загиналите войни на две коренно различни идеологии и режима. Вижте тук:

    http://www.cphpvb.net/history/6327-memorials-in-stubel/

    Надявам се да не се приеме като спам, защото е по темата.

  7. Smilen Markov каза:

    Ангеле,
    за да си отговорим на въпроса кой стои зад поръчката, трябва да зададем друг въпрос: „Кого ползва случилото се?“ Облагодетелствани са онези, които се препоръчаха за пазители на паметника. 14 организации са събирали крупната сума от 840 лв. Жестът на тези организации ще бъде оценен в Москва и те ще получат, каквото им се полага. Москва е щедра. Възможно е поръчката да идва от представители на руските служби, които желаят да проверят настроенията в България. Руските служби не са само Руското посолство – в българските министерства има цели отдели, които защитават интересите на Москва. Не е случайно, че проявата е в момент, когато започва конкурс за съдбата на градското пространство около паметника. Сега, след този прецедент, е ясно, че всяко решение за демонтипране или промяна в облика на паметника, би се превърнало във външнополитически проблем. Кой ще посмее оттук нататък да прави нещо с паметника?

    Поръчката не изключва съвпадението, както и искреността на художника. Поръчката не предполага непременно осребряване, тя може да се осъществи и като блъфиране.

  8. Изобщо не мога да се съглася, че този паметник е „любимо място за срещи на млади хора“. Тъкмо напротив, този паметник е същинска пустиня, ако го сравните с едно истински приятно място – фонтана пред Народния театър „Иван Вазов“. Само помислете колко по-приятна би била Княжеската градина, ако на мястото на този паметник имаше зеленина и фонтани, а защо не и скейт-парк около него.

    • amigov каза:

      Куби, ако твърдиш, че никога не си пил бира на паметника, ще те оборя с лични наблюдения. А пред Народния театър несъмнено е приятно; впрочем – той отскоро стана място за срещи. И местата са подвластни на моди.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s