При бонбоните вкусът е в детайлите

Рецензията е публикувана във в. „Култура„, бр. 30 в колонката „Думи срещу думи“.

Яница Радева. „Бонбониерата“. ИК „Парадигма“, 2011.

Яница Радева вече познаваме като поетеса; „Бонбониерата“ обаче не е стихосбирка, а сборник циклично свързани разкази, които съвсем не приличат на обичайния и, уви, често препотвърждаван стереотип за „прозата, писана от поети“. С две думи: това не е „лирическа проза“, нито „стихотворения в проза“, а впечатляващо зрял цикъл разкази на ръба на романа, който стъпва на богатата в това отношение българска традиция, но в същото време уверено я провокира и обновява.

Онова, което обединява тематично шестнайсетте разказа в „Бонбониерата“, е трагедията на Бакаджика отпреди две години, когато един технически неизправен автобус отне живота на шестнайсет души. Персонажите в тези разкази са хора, по един или друг начин оказали се въвлечени в бедствието – жертвите, шофьорът на автобуса, хирург от София, барман в кафенето на болницата… Освен фабулата, обаче, още много неща на различни нива в книгата свързват тези случайно обединени от трагедията хора. Цикъл разкази се споява не само от обща тема; и „Бонбониерата“ го знае. Също като концептуалния албум в рокмузиката, освен проследената обща история, е необходимо умело преплитане на мотиви, припомняне и развиване на фрази, усещане за монолитност на цялото.

Едно логично предизвикателство пред сюжетите, основани на добре известно действително събитие, е предварително известната развръзка. Читателите на „Бонбониерата“ към този момент, разбира се, знаем какво ще се случи от самото начало, не само защото помним катастрофата на Бакаджика, а и защото книгата го потвърждава още в първия разказ. Трудността в такъв случай е да удържиш и подхранваш напрежението в една схема, която по дефиниция сякаш го отхвърля. „Съспенс“ тук идва от самите микросюжети, от житейските съдби на хората, въвлечени в катастрофата. Персонажите на Яница Радева се намират в постоянно развитие, не са застинали в портретна рамка, въпреки постановената аналогия между разказа и портрета още в първия разказ. В крайна сметка, дори единственият персонаж, върху чиято гибел изрично се фокусира повествователният поглед, не остава фиксиран в скована дървена рамка, а по един приказно-религиозен начин надмогва смъртта.

В щрихирането на тези движещи се лични портрети „Бонбониерата“ използва детайли – не непременно много, но характерни, наглед битови и незначителни, а всъщност натоварени със значение. Някои от тези детайли пробягват набързо и говорят само при внимателно четене – например, хартиената лентичка с две червени черти по нея. Други се превръщат в символи, обединяващи персонажите: в няколко от разказите се мяркат откъснати или незакопчани копчета и така тъкмо този дребен непретенциозен предмет, копчето, се превръща в символ на жестоката съдбовност, която обединява в една история всички тези малки истории на малки хора. Тези символи са „музикалните фрази“, които осигуряват органичната спойка на книгата. Освен това, някои от персонажите пробягват от разказ в разказ, срещат се или се разминават, загатват възможности за живота след трагедията.

Бонбониерата“ впечатлява и със стила си: пестелив откъм метафори, но в същото време щедър в своите разгърнати изречения, в потоковия синтаксис. У Яница Радева този завихрящ, унасящ синтаксис вероятно идва от писането на Емилия Дворянова, но без нейното бароково изобилие и без вглеждането в самия език. Нещо особено интересно, той влиза в сполучливо съчетание с иначе класически похвати в обрисовката на персонажите, които познаваме от традицията на българския разказ, останала като учудващо здрава основа за писането на Яница Радева. Тук са обикновените, малките хора с техните дребни тревоги, изведени на екзистенциално ниво; тук е романтичният паваж на заспалия провинциален град; тук е най-сетне и уж неактуалният, а всъщност все по-осезаемо липсващ хуманистичен поглед към персонажите, търсенето на човешкото по един човешки начин. Все неща, които познаваме от собствената си литературна традиция, но без абсолютно никаква старомодност в писането.

На фона на „Бонбониерата“ всякакви напъни за „класическо“ писане изглеждат остарели с още няколко десетилетия. Защото тя не се опитва да бъде „безизкусна“ – опит, който при немалко български автори води до наивизъм, ама не като търсен ефект. Напротив, книгата на Яница Радева определено е изкусна, само че спасена от студенина. И тъй като „Бонбониерата“ несъмнено е заявка за роман, очакваме го с нетърпение.

Публикувано на рецензии, Uncategorized и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s