Раздвоената пишеща машина

Рецензията е публикувана във в. „Култура“, бр. 32 в колонката „Думи срещу думи“.

Момчил Николов, „Машини за любов“. ИК „Сиела“, 15 лв.

До неотдавна българският литературен истаблишмънт – доколкото го има – не обръщаше особено внимание на Момчил Николов. Вписваше го набързо в графата на „ония, бързите“ и с това приключваше темата. Наградата „Хеликон“ за „Кръглата риба“ през 2009 предизвика известни смущения. Истаблишмънтът (ама хубава дума, а?) прие съществуването на Момчил Николов, но остана несигурен какво да прави с него. Показателно е, че новият му роман, „Машини за любов“ така и не получи дори номинация за същата награда, която спечели две години по-рано „Кръглата риба“. Вярно: книгите на Момчил Николов са малко неравни, а писането му от години търси пътя си. Но той се оказа засега най-представителният и завършен автор сред онези, които не съвсем основателно се (само)етикетират като „бърза литература“, „лайфстайл литература“ и пр. Дори си мисля, че неравността му е пряко следствие от стремежа да се впише именно в тези търговски марки.

„Машини за любов“ е обявена като книга първа от трилогията „Кръглата риба“. След като я прочетох, си припомних набързо „Горният етаж“ – книгата, която сме подканени да четем като финал на писаната отзад-напред трилогия. Достатъчен е един съвсем бегъл преглед, за да се увери човек колко много е пораснало писането на Момчил Николов за тези шест години. „Машини за любов“ е несравнимо по-уверен, по-сръчен, по-задържащ вниманието роман. Даже не съм сигурен, че този замисъл с трилогията може да остане валиден, просто защото авторът междувременно много е надскочил някогашното си ниво.

Подобно на „Кръглата риба“ (книга втора от едноименната трилогия) сюжетът на „Машини за любов“ е сложен. В него се преплитат две линии. Едната е съсредоточена върху разказвача, същия онзи симпатично небрежен лузър, който се подвизаваше още в „Горният етаж“. Втората повествува във второ лице за перипетиите на странен американски художник, чиято инсталация – машина за любов – мистериозно изчезва след първата си изложба, а той тръгва по света, уж безцелно, но всъщност за да я търси, без сам да го съзнава. Периодично изникват тайнствени срещи, необясними съвпадения и мистични изживявания, а двете сюжетни линии се пресичат в България от края на 90-те: мизерен придатък към Европа, населяван от сиви, унили хора. Впрочем, именно в суровите сцени от тази действителност романът постига най-силните си моменти, изпълнени с онази смесица от лекота, жестокост и хумор, която е най-сериозното достойнство на Момчил Николов.

На двете сюжетни линии отговарят и две нива на писане, без да са непременно ограничени до една от двете линии. На едното ниво се разказва сръчно и уверено; на второто малко повече се приказва, мяркат се разни мистериозни символи, водят се интелектуални разговори за живота, и всичко изглежда по някаква причина онирично и недействително; изобщо, това е нивото, което изглежда трябва да направи от Момчил Николов нещо като българския Харуки Мураками. Проблемът на Харуки Мураками е, че затлачва хубавото си разказване с такива едни кукички, изработени от мистика, популярна психология и сюрреализъм на прах. Проблем, казвам, но не от търговска гледна точка. Възможно е тъкмо този пласт в „Машини за любов“ да го направи по-успешен в някакви читателски кръгове. Но за мен в този роман повечето неща, които се запомнят като свежи, оригинални, въздействащи, са по-скоро на първото ниво. Например как протагонистът се ориентира за деня от седмицата по оградата на съседката си, защото тя всяка нощ я боядисва в различен цвят. И обратно, разните неща, които ми дразнят окото с лайфстайлна метафорика, бликат от второто ниво. Например как същият протагонист фантазира, че същата съседка е убила мъжа си, влачи го по пода, а трупът оставя кървави дири: „баркодът на преоценения му живот“.

Ако трябва да го кажа простичко, „Машини за любов“ е принципно хубав роман, който обаче подчертано търси конкретна търговска ниша. Опит да се съчетае смислената литература с продаваемите забежки към паранормалното и стил, подходящ за пазара. Но във всеки случай романът се чете бързо и леко, а и по-претенциозният читател има какво да намери за себе си вътре.

Публикувано на рецензии, Uncategorized и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

3 отговора към Раздвоената пишеща машина

  1. angpiskova каза:

    Здравейте!

    Отскоро съм тук и ще ви следя:)

  2. angpiskova каза:

    Благодаря ви:)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s