Момиченца и симулация

Тия дни из интернет пространството се завъртя една стара – от 2004 – статия на Александър Кьосев, озаглавена „Момиченца“. Не схванах повода за това изненадващо припомняне, но, след като препрочетох статията, си дадох сметка, че тя наистина би могла да бъде написана и сега, просто защото никой от посочените в нея проблеми не е намерил някакво решение. Новото завъртане на статията подсказва и друго нещо – колко ни е къса паметта и колко лесно заглъхват критичните гласове след всяко поредно завъртане – но това е отделен въпрос.

Сред новите реакции на старата статия има една доста интересна публикация на блога на Светла Енчева. Препоръчвам да бъдат прочетени както статията на Кьосев, така и добавката на Енчева; но, с две думи, Кьосев насочва вниманието към структурната некомпетентност, отглеждана в българската журналистика, а Енчева посочва като съществена причина за проблема занемареното образование и безотговорността на преподавателите.

За мен е несъмнено, че и двамата са прави. Да, факт е, че човек вече спонтанно се впечатлява, щом попадне на журналист, който има някаква смътна представа от темата, по която работи. Факт е също, че „момиченцата“ – и „момченцата“ – са продукт на девалвирала образователна система: казано простичко, те не се интересуват от образованието (по Кьосев) но пък и образованието не се интересува от тях (по Енчева). Знаем си го: иска се изключителен талант и инат, за да не добуташ до диплома, след като веднъж си записал някакво „вишо“.

Да не се фиксираме само върху журналистиката. Феноменът на „момиченцата“ е повсеместен в повечето сфери, които не са свързани с пряка размяна на услуга срещу пари. Структурната некомпетентност е факт със сходни последствия например в държавната администрация, в книгоиздаването и преводите, а, много ясно, и в образованието. Във всички тези сфери – наред с някои съвестни професионалисти – изобилства от случайни хора с високо самомнение и ниски способности. „Случайни“ е фигура на речта, защото те не са там случайно. Напротив, те са определящият фон, на който професионализмът е изключение. Затова говорим за структурна некомпетентност.

Няма как да бъде иначе при пазар на труда, който сполучливо съчетава най-порочните традиции на социализма с най-малоумните ламтежи на капитализма. Такъв пазар на труда не се интересува особено от компетентност или оригиналност, а вместо това култивира посредственост. Определящи са ниското заплащане, конформизмът и лесното възпроизводство. Просто защото този пазар на труда обслужва преди всичко симулативни дейности. Ако едно телевизионно предаване се прави с едничката цел да привлича реклама; ако една книга се издава с едничката цел да вземе субсидия; ако една магистратура се разкрива с едничката цел да се запишат студенти – то говорим за симулации. Симулираш, че създаваш някакъв продукт, а в ред случаи и симулираш, че го продаваш на клиенти, които симулират, че го купуват. Тъй като в тази верижна симулация качеството на продукта е без съществено значение, то гледаш да не си създаваш излишни затруднения, караш по допирателната и поддържаш структурна некомпетентност.

Тук е коренът на феномена „момиченца“. Не някакви лоши хора са се наговорили да поощряват некадърността; не тълпи от безотговорни преподаватели са превзели образованието. Просто симулативният характер на продукта не изисква нещо повече от симулативен труд, а симулативният труд не изисква нещо повече от симулативно образование. Абе, така е по-лесно!

На този фон професионализмът се превръща в екзотика и следва да бъде уважаван там, където се проявява… Но дали голото уважение ще го спаси от пълно изчезване?

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

23 отговора към Момиченца и симулация

  1. Eol11 каза:

    Нещо фалшиво намирам в тази теория за симулацията и симулакрумите. Струва ми се, че тя предполага една прекалена наивна вяра в това, че смисълът е обвързан с успеха и популярността или с други думи в силата на пазара. Както и че професионализмът и успешната реализация са едно и също нещо. Нещо като американска мечта или наивна религиозност – добрите трябва да бъдат възнаградени. Ако следваме логиката да се правят само неща от прагматична необходимост или които биха предизвикали непосредствен масов интерес и така да се каже от тях би имало полза и смисъл, би трябвало да се произвеждат само чалга, цигари и алкохол в тази страна. Издавали се книги само заради субсидии и затова те не били качествени. Книги без субсидии пък изобщо не се издават, защото никой не ги купува, та просто не е рентабилно. Вероятно са прекалено качествени да бъдат разбрани от широката публика и да будят масов интерес. Неизбежно е да се зададе въпросът – тогава кой изобщо се интересува тия книги да са преведени, написани и издадени на български – явно познавачите могат да си ги четат в оригинал, а родните автори да си ги държат в компютрите или да ги продават на френдовете си във фейсбук. Ала щом постмодерните културтрегери започнат да се оплакват от свития книжен пазар и липсата на държавна политика за българската книга и четенето изобщо, зад привидно социалната ангажираност на темата прозира нещо като дабъл байнд – хем в четенето има някакъв първичен, почти метафизичен смисъл, хем то трябва нарочно да се стимулира и възпитава, с други думи да се превърне в маркетингов продукт, за да могат безбройните автори и книгоиздатели да печелят от това – е, кое от двете? Държавна планова икономика или пазарна, при която ще бъде неизбежно осъзнаването, че от книги не се интересуват чак толкова много хора по напълно обясними причини. (Чудно защо тези пък дето уж се интересуват, не си ги купуват, а очакват да ги получат в дар от познати издатели.) Според мен логиката на желанието тези две противоположни тенденции да се съчетаят в едно води до неизбежна подкрепа за политиката на сегашното правителство – колкото повече километри метро, железопътни линии и магистрали има, които да осигуряват комфортно пътуване, неизискващо цялото внимание на пътника, толкова повече хората ще имат нужда от четиво за убиване на времето. Така може да се симулира натуралността на нуждата от четене и да се постигне мечтаният баланс, уловен в народната поговорка „Хем вълкът сит, хем агнето цяло“. Нещо като традиционна българска мечта.

    • amigov каза:

      Казаното ми се вижда малко нелогично, защото приписва на моя текст тъкмо позицията, която той критикува. Къде точно разчитате вяра в това, че смисълът е обвързан с успеха или че само прагматичните основания са валидни, за да се прави нещо? В текста се говори тъкмо обратното. „Момиченцата“ са безкрайно прагматични и твърде често успешни. Да направиш едно предаване с едничката цел да привлича реклама е напълно прагматично и предаването най-вероятно ще е успешно. А точно този модел критикувам в статията си.
      В частност по отношение на книгите. Субсидиите биха могли да бъдат много смислено нещо, а биха могли също да бъдат – и често са – крайно безсмислено. Идеята на субсидията би трябвало да е проста: искаш да издадеш дадена книга, но няма да имаш пазарна печалба, може би дори ще си на загуба, затова ти се дава субсидия, така че тази книга, макар и не касово заглавие, да може да излезе. Ние тук сме обърнали тази простичка идея наопаки: няма абсолютно никакво значение каква е книгата, стига за нея да може да се вземе субсидия (тъй като от самата субсидия печелим). А пътешествието на книгата до читателите завършва в някой долап. По този начин се изкривява цялата логика на книгоиздаването. Но книгоиздаването тъй или иначе е само пример.
      Иначе, между другото, съм съгласен с наблюдението, че тези, дето уж се интересуват от книги, не си ги купуват, а очакват да ги получат като подарък – било то от издателя, от автора или от преводача. Но пък очевидно е напълно несъстоятелно следното твърдение: „Книги без субсидии пък изобщо не се издават, защото никой не ги купува, та просто не е рентабилно“.

      • Eol11 каза:

        Къде точно разчетох вяра в това, че смисълът е обвързан с успеха? Знаех си аз, че не само някъде го разчетох, но и направо го прочетох, и ето сега си спомних точно къде. В постинга „Най-смислената награда“: https://amigov.wordpress.com/2011/11/27/%d0%bd%d0%b0%d0%b9-%d1%81%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b0/
        Цитирам: „P. P. S. Щях да забравя нещо. Журито на този конкурс се състои от американски издатели. За мен това е важно, защото става дума за хора, които сами си преценяват какво е разумно и смислено да се издаде в САЩ. Казвам го, защото има и разни ведомствени награди, които хем се титулуват международни, хем журито им е изцяло българско. Тази не е от тях.“

      • amigov каза:

        Всекиму е приятно да получава награди, а още по-добре е, ако наградите са смислени. (Защото могат да бъдат и безсмислени). За мен продължава да е загадка къде според Вас съм обвързал смисъла от правенето на нещо с прагматичния успех и не виждам как сте открили подобна теза в цитата, който прилагате. Но, разбира се, ако човек чете така, както дяволът чете Евангелието, може да разчете каквото си поиска. Ама, да Ви кажа, не е особено смислено занимание.

  2. Комитата каза:

    Теорията за симулацията е ок, но е само част от отговора. Много медии се правят, за да търгуват с влияние. Много некадърност съществува, заради картелната структура на медийния пазар, особено в телевизиите.
    И, трябва да си признаем, в много от случаите просто публиката няма достатъчно високи критерии, за да се опитва някой да и предлага добър продукт, а не посредствен продукт.

  3. Lyubomir Sirkov каза:

    Забелязал съм, че хората най-масово се оплакват от неща, за които те … сами са си виновни. Пример за това явление е както статията на Кьосев, така и отзвуците по нея (на Енчева и на amigov).
    Когато питаш някого, всеки ще ти каже, че е недоволен от медиите. А когато питаш същия човек той самият каква част от своите доходи е готов да даде за медии (за вестници, например), всеки казва, че предпочита да дава по-малко, че ако може и съвсем безплатно да чете (или да гледа телевизия) , ще е най-добре…
    И после се чудим и вайкаме: ама как може да има толкова тъпи журналисти… или лекари… или учители… или политици…
    А то ние сами си го правим. Ние имаме изцяло консуматорско отношение към нещата – искаме някак нещата да са добре, ама без ние да даваме и стотинка…

    • amigov каза:

      Г-н Сирков, може и сами да сме си виновни, но аргументът ви не го доказва🙂 Медиите не се издържат чрез постъпления от зрители, слушатели, читатели и т.н. Няма медия, която да се издържа от това.
      Консуматорското отношение не е свързано с желанието да не даваш и стотинка, напротив. Консуматорът обича да харчи, защото това му осигурява статус.
      Нямам нищо против печеленето на пари – от медии, от книгоиздаване, че даже от образование. Но печеленето на пари в тези сфери би трябвало да е следствие от производството на някакъв смислен продукт. Важното е нещо да произвеждаш, нещо да правиш – ако от това нещо печелиш и пари, чудесно, но не това би трябвало да е основната ти задача.
      Понеже се заговорихме за книгоиздаване, там се виждат доста ярки примери, в които това правило се спазва: хора, за които важно е преди всичко да издават стойностни книги. Ако желанието им беше най-вече да печелят пари, навярно щяха да се ориентират към по-доходоносни занимания. Тук е и част от критиката ми: ако си се запътил да печелиш пари и само това те вълнува, намери си някаква друга сфера, не прилагай този модел там, където не му е мястото.
      На добавката на Комитата нямам какво да възразя.

      • Lyubomir Sirkov каза:

        Когато казвам „консуматорско отношение“, имам предвид именно изявления от такъв тип: „Медиите не се издържат чрез постъпления от зрители, слушатели, читатели и т.н. Няма медия, която да се издържа от това.“
        Такива констатации има смисъл да правиш само ако след това положиш усилие да прекрачиш и към следващата стъпка, а именно: да видиш как може да се промени това, което не ти харесва.
        Или, казано по-просто: ако е вярно, че „който плаща, той поръчва музиката“, то за да звучи желаната от тебе музика, трябва да си платиш. (В противен случай, ако не си платиш, съвсем естествено е от медиите да звучи, и неизбежно да стига и до твоите уши, именно „музиката“ на онези, които ти не одобряваш – но които все пак са платили.)
        Разбира се, конкретните форми на това „плащане“ в различните сфери може да са най-различни – но без някаква форма на „плащане“ (и то активна, инициирана от гражданина!) няма как да се променят нещата (независимо дали говорим за медии или за политика).

      • amigov каза:

        Г-н Сирков, от думите Ви личи, че мислите преди всичко за някакви политически поръчки, платени материали и прочее медийни дейности на ръба на морала (пък често и на ръба на закона). Но в цял свят медиите се издържат преди всичко от реклама. Това, че в България рекламният пазар е монополизиран, е отделен въпрос. (В скоба: навремето ги е имало и платените обяви: скромен, но пък много редовен източник на доходи). Ако решим като съвестни граждани да издържаме някоя конкретна медия чрез редовен абонамент, то това би било възможно само за печатни издания с ограничен тираж или скромни радиопрограми, които се списват или водят на полудоброволни начала. Дори „Култура“ и „Литературен вестник“ не биха могли да се издържат само от абонаменти. Впрочем, много от хората, които следят тези издания, на практика си „плащат“ – като им сътрудничат срещу скромни хонорари или без такива.

      • Smilen Markov каза:

        Това последното твърдение е като че ли аксиомата на цялото говорене, която е няварна. Защо трябва да приемам, че има някаква сфера, където властват първични базови отношения, ръководени от чистата инструментализация на човека и труда с цел икономическа изгода; но има и някаква надстроечна сфера на култура, религия, дух, морал и прочие меки неща, където отношенията са покрити от кадифе, макар че се определят от първата сфера. И че в едната сфера печели и трябва да печели един тип поведение, а в другата сфера – друг. И е, ако не е така, значи двете сфери са се смесили. И че това е възмутително. И че тпечелившото поведение може да се предпише точно и ясно от привилегированата гледна точка на експертите, които разбират механизма и знаят в каква посока копае къртицата на историята. Да не сме марксисти, че да приемаме подобни дивотии?! От икономическа изгода се интересуват еднакво книжарят, писателят, златарят, нефтопреработвателят и продавачът в бакалията. Тук няма задължителна специализация на целите и средствата според отрасъла. Няма някакво необходимо предопределяне на техниките, няма базови и надстроечни сфери и ефекти. От линостния хоризонт на всекиго от нас, от специфичния начин, по който всеки от нас разбира света и се отнася към него, от култура, произход, образование, етнос, религия зависи доколко икономическата изгода ще е цел за нас, коя от безбройните стратегии ще изберем за постигането й и какви други цели ще си поставим. И това много ясно се вижда в политиката на издателствата, в работата на различните научни кръгове, вижда се дори в много различното поведение на таксиметровите шафьори от една и съща фирма. Всички книгоиздателства са печалбари, но някои печелят по един, а други по съвсем друг начин и съответно имат съвсам различни издателски стратегии.
        И още нещо: не знам защо това говорене срещу дилетантите сега ми напомня много аргументите, с които в началото на 90-те години хората бяха убеждавани да не гласуват за антикомунистическата коалиция, понеже там нямало професионалисти в политиката и икономиката. А пък комунистическата партия имала превъзходни кадри-технократи, дето са врели и кипели във вътрешната и външната политика, и били „на ти“ тънкостите. Политиката и икономиката им текат едва ли не в кръвта. Не се ли наситихме на привилигировани и порфирородни експерти… Изглежда като че ли някои имат готов отговор на това как конкретно трябва да се развиват нещата в страната, и в частност в целия свят, само дето дилетантите им пречат да се развихрят. А всъщност никой нормален човек няма отговор на този въпрос. За България това още повече важи – безизходицата е толкова голяма, че всяко такова говорене прилича на монолог от пиеса на Бекет, или на приветствие към новопостъпващи в каторгата.

      • amigov каза:

        Смилене, оставям настрана въпроса „Да не сме марксисти, че да приемаме подобни дивотии“, защото не знам от чие име го задаваш в множествено число. Но се опасявам, че погрешно ме разбираш или по-скоро автоматично включваш погрешна интерпретация. Съвсем не говоря за никакви бази и надстройки. В никакъв случай. Разликата между сферите, която имам предвид, често е формулирана като разлика между бизнес и индустрия. Бизнесът се интересува от това, да печели пари. Индустрията обаче се интересува от това, да прави неща – това е нейният императив, парите са следствие от правенето на неща. Затова например играта на борсата е бизнес, а производството на автомобили – индустрия. В днешно време наистина двете неща често се смесват – или по-точно бизнесът налага своите императиви над индустрията – и това е проблем.

  4. ivadonsir каза:

    Посредствеността е едно от основните професионални качества, които съвсем целенасочено се възпитават, тя е плод на дългогодишни усилия на цялото общество – семейство, учители, властеимащи и властелюбци, дори интелектуалци. В никакъв случай не е само проблем на отделни лица (не личности), а така, както върви – едва ли изобщо ще бъде проблем. Това ще е норма.
    От друга страна, онези, които могат да се похвалят с липса на посредственост или още по-сериозно – с нетърпимост към посредствеността, са маргинали, ненужни и често досадни за останалите. Опасявам се, че са и на изчезване.
    В този смисъл професионализмът също е заклеймен, а идеята какво всъщност представлява той е толкова размита, че реално едва ли някой може да даде определение. Затова е хубаво в нашето консуматорско общество да има обективен измерител, примерно да се използва някой инструмент от чистата математика, за да няма „Ама виж аз какво съм направил, ти не го оценяваш по достойнство, не го уважаваш.“ Да няма вечно недоволни.
    А тези, които имат щастието да надскочат посредствеността, да намерят своето си бягство. Докато дойде моментът броят им така да се увеличи (как? не знам!), че „момиченца“ и „момченца“ да са маргинални понятия.

    • amigov каза:

      Съгласен съм с почти всичко тук, освен с нещо твърде важно: мечтата за обективен измерител на стойността. Тази мечта обикновено се въплътява в пропазарната реторика, с която ни заливат отвсякъде разни хора, зазубрили идеологеми и формули: виждате ли, пазарът обективно ще измери ценностите. Пазарът не може да измери обективно цената на сиренето, камо ли далеч по-сложни неща като ценностите в образованието или в журналистиката.

      • Smilen Markov каза:

        Това е много интересен въпрос, който е свързан доста дълбоко с иначе постната философска култура в България. Самото понятие „стойност“ е спорно, в смисъл че е било произведено след остри спорове в българската марксическа традиция, която винаги е доминирала в тази държава. Другият обсъждан термин е „колчавина“, но „стойност“ някак по-лесно може да се отнесе към такива, както се изразява Ангел, „по-сложни неща като ценностите в образованието или в журналистиката“. Ако бяха възприели „колчавина“, сега нямаше да водим този разговор, защото не върви качеството на един роман да се определя с „колчавина“. Доколкото знам, но дано някой наистина знаещ да коригира това, марксистите говорят тъкмо за универсален посредник, около който се ситуират обществени отношения, които, да не забравяме това, са същностната дефиници на човека. И тук няма никакъв материализъм, а чист спиритизъм, т.е. демонизъм. Та според тази марксическа аргументация, ако няма такъв универсален посредник, няма и човек, т.е. няма кой да бъде тероризиран. Така че на тях много им трябва универсалният посредник.
        Аз понеже не разбирам тези философски игрички, няма и да ги коментирам, а ще обърна внимание на едно гениално писание на Ф.М. Достоевски – „Записки от мъртвия дом“. В това потресаващо четиво, между многото умопомрачителни събития, превърнати по един наистина свръхчовешки начин в литература, се описва как в каторгата функционират стоково-парични отношения. Тези отношения са особени с това, че са крайно обтекаеми и съвсем не се свеждат до максимизиране на паричната печалба, а и въобще до каквато и да е печалба. Те са изцяло подчинени на едно социална динамика, която произтича от взаимодействието между личностите там, с тяхното минало, с тяното бъдеще, с тяхното извънкаторжно битие. Движението на парично-стоковите потоци в това пространство, само по себе си, няма никаква системна логика, защото няма никаква фомална регламентация – тама нещата зависят изцяло степен от индивида. И най-важното – икономическите отношения в каторгата има само помощни функции и изобощо не са база на социалния живот. Какви ги върши индивидът и защо ги върши, не можем да разберем, ако гледаме подобни отношения. Достоевски, като един съвестен и обективен изследовател показва, че смисъла на самите действия е трансцендентен спрямо тези икономическите отношения, той се подчинява на една история на душите, която е от съвсем различен порядък и която пряко не е сводима до тях.
        Ние не сме в каторга, но все пак, все пак… Изглежда, че наличието на регламенти в нашия цивилен живот създава една илюзия за абсолютност на пазарните правила. А всъщност подобно нещо няма. И тъй, ако човек смята, че продуктът му е ниско оценен, ще търси начин да го продаде по-скъпо, но няма да обвинява пазара, ако е с ума си. Ако обаче смята, че голяма част от стойността на „продукта“ му, не може да се артикулира в пазарни отношения, ще търси други начини за артикулация, а няма да вини пазара за това. А ако го прави, значи проблемът не е икономически, а личностен.

      • amigov каза:

        Прощавай, Смилене, но в последните си изречения тъкмо ти поддържаш илюзията за абсолютността на пазара – той си е просто пазар, казваш, няма за какво да бъде винен. С това влизаме право в заблудата на неолибералната идеология, която постоянно забравя, че пазарът се прави от хора и правилата му (или липсата на правила) също се формулират от хора – по различни начини на различни места и в различни времена.

  5. Orlin каза:

    Поредната среща с въпроса „Кой е първопричината – елитът или народът“. Обикновено го дискутираме в политически контекст. Кой избира случайни политици. Жорж Ганчев, или Симеон Сакскобурготски… С военна сила ли стигнаха близо до властта, или направо я превзеха, или с глас народен? Очевидно и еднозначно, за мен отговорът е: народът греши. При нас – често и упорито.
    Та когато се чудим, откъде идват тези случайни журналисти, защо не се питаме кой купува и потребява продукта им? Защото ако не се купува, няма да съществува.
    То е същото като с отвратителните, нагъчкани едно до друго блокчета в кв. Лозенец. Всички се възмущаваме, че алчни капиталисти са ги настроили нечовешки близо. Но истината е, че при свободен пазар на жилища точно те се купуват.
    И не е вярно, че няма качествена и компетентна журналистика. Но се оказва, че продуктът на качествената журналистика – например в-к Дневник, или ре:ТВ, не се купува. Народът не го иска.
    За да иска народът стойностни неща, той трябва да познава и възприема стойности. Тези стойности се възпитават в семейството. Не в училището и твърде късно е в университета. Вкъщи. Там е зародишът на този и на всички други системни български проблеми. Може да звучи наивно, но е проверено: ценности се възпитават в Църквата. Нашата, вместо да възпитава и отстоява ценности, се е превърнала е последното убежище на ДС. Когато прогоним ДС от Църквата, може би след едно поколение тя ще съумее да изгради здрав дух и почит към ценностите в българското семейство. Дотогава няма надежда.

    • Smilen Markov каза:

      Всъщност Ре:ТВ имаше твърде голяма популярност, като се вземе под внимание силно ограниеното й разпространение. Търсена беше и то силно. В този смисъл причините за нейното изчезване трябва да се търсят на друго място.
      Говоренето за „ролята на църквата“ възпроизвежда пак диалектиката на базата и надстройката. Не, не е работа на Църквата да възпитава и да остоява ценности. Тя не е основана за такава дейност. Вместо да се приписват на Църквата „функции“, тя трябва да бъде приета като една реалност. Нея просто я има, и това не е без значение.

      • amigov каза:

        Тук по-скоро бих се съгласил със Смилен. Изчезването и на re:TV, и на вестник „Дневник“ се дължи преди всичко на политически причини. Това беше особено очевидно в първия случай, доколкото re:TV бе създадена специално за изборите и скоро след тях приключи дейността си. Изказването „народът не иска това“ предполага първо, че трябва да дефинираме „народ“ и второ, че всичко се прави „в името на народа“ – ха, как интересно тук капиталистическият императив на продажбата се побира в комунистическата идеологема на терора. Аз твърдя, че дори да съществува такова нещо като „народ“, то има неща, които не се правят в негово име. Или поне би трябвало да има. Ако ги няма – значи нещо е сбъркано в обществото.

  6. kim каза:

    Бих добавила, че и самите работодатели не са заинтересувани хората, които работят при тях, да са на кой знае какво ниво. За тях е по-важно да си вързан в офиса, отколкото да си вземеш изпитите, за да си вдигнеш нивото като служител. Нека не забравяме що за „мениждъри“ имат една солидна част от фирмите – случайно успели, без кой знае каква сигурност за бъдещето. За какво са им инвестиции в хората като не знаят дали ще са на пазара след 2-3-5 години. Що се отнася до медиите – те са класически пример, взимат 20-годишни, плащат им заплата от по 400 лв. и ги правят каквото си искат. Нищо невиждано и ново.

  7. Smilen Markov каза:

    Към Ангел – защото горе не мога да отговоря.
    Задавам въпроса „Да не сме марксисти“ с превантивна цел – за да не стават марксическите позиции предмет на нашия спор.
    Що се отнася до разделението индурстрия-бизнес, то ми звучи много странно Индустрията аз свързвам с Индустриалната революция, а пък там нещата се произвеждат не просто за да ги има, а за да носят печалба. И неслучайно всяко индустриално предприятие, които не е в режим на командно-административно стопанство, изчислява продукцията си в пари, а не в килограми и метри. Впрочем така се изчислява и прословутият БВП. Чисто натурално, т.е. в неща, а не в пари, индустриалният предприема не може да планира. Впрочем дори занаятията не е изцяло прицелен в нещата, които произвежда. А и не мисля, че борсовите спекуланти се интересуват само от това да правят пари. Те правят и неща: те изплащат заплати, самите те потребяват, инвестират, поддържат разни фондации. А и мисля, че всеки, който има работа в банка банка, действа по логиката на умножаването на собствените си пари – дори и да влиза там, за да обмени стотинките от някоя благотворителна касичка. Така че парите и нещата са различни целеви аспекти на една и съща дейност.

    • amigov каза:

      Смилене, само ще цитирам една максима на Хенри Форд: „За индустриалеца има едно правило – да произведе възможно най-добрия продукт на възможно най-ниска цена, изплащайки възможно най-висока заплата.“ И по времето на Форд това ще да е звучало странно за финансистите. Проблемът е, че днес звучи странно почти за всеки.

      • Smilen Markov каза:

        Обърни вниманието на понятието „продукт“. То е важно и в съвременния маркетинг и на него са посветени много и много страници. То не означава килограми и метри. Прощавай, но това понятие отразява марксически схващания и и не се отнася към материята и физическите тела. Всъщност нещо сходно би казал и един финансов предприемач днес, дефинирайки мисията на фирмата си. Финансовите услуги са също продукти, те също се произвеждат с определено качество и цена. Разбира се, има разлики между финансов и индустриален сектор. Но самото вторачване в тази разлики може да ни подхлъзне към това да абсолютизираме типа отношения, които стоят зад дефиниците, използвани в съответните случаи. А общото в този тип отношения е инструмантализацията на личността. И да не забележим една друга антиномия – тази между такъв тип инструмантелизирани отношения във финансите и в индустрията и произтичащата от тях комерсиална етика, и другите, изцяло несводими към тях нива на човешкото, които въобще не могат да изчезнат и не изчезват никога, дори и в небостъргачите на финансовите корпорации в Ню Йорк. Напомням, че инструментализираните отношения, независимо дали в индустриалния, или във финасовия сектор, могат да са същностноопределящи за социума от едни ортодоксалномарксически позиции.

  8. битието ражда съзнанието…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s