Пътешествие към началата

Рецензията е публикувана във в. „Култура„, бр. 2, в колонката „Думи срещу думи“.

Милен Русков. „Възвишение“. ИК „Жанет-45“, 2011. Цена: 13 лв.

За „Възвишение“ вече доста се изписа и изговори; романът си спечели почитатели и отрицатели, отчете добри продажби и за малко (поне според слуховете) се размина с наградата „Хеликон“. С други думи, засега донякъде сбъдва намеренията, с които бе промотиран – да се превърне в събитие на новата българска литература. Разбира се, една книга не става истинско събитие за два-три месеца, нужно е повече време, в което тя да улегне, да бъде прочетена и осмислена, дори, ако щете, да създаде свои следовници и подражатели – последното обаче ще е трудно, защото романът на Милен Русков със замах затръшва вратата, която също така със замах е отворил.

Най-оригиналният аспект на „Възвишение“ е езикът – стилизираният с упорство и остроумие котленско-възрожденски идиолект на разказвача и протагонист Гичо. С тази стилизация Милен Русков прави нещо, което, струва ми се, досега не беше правено в българската литература, поне не в такъв мащаб, но и обрича всеки следващ подобен опит да бъде автоматично сравняван с „Възвишение“. Иначе подобни аналози се срещат другаде, особено сред британските автори, които Русков познава и цени: например, стилизацията на лондонския език от XVIII в., която прави Питър Акройд в „Хоксмур“, напомня тази във „Възвишение“, включително и с характерното съчетаване на учено говорене и комични грубости. Само че Лондон от ХVIII в. си е Лондон от XVIII в., а българското Възраждане си е българско Възраждане. Залавяйки се с него, Милен Русков бръква в епоха, която е структуроопределяща за националното самосъзнание; и в същото време – така благодатно за автора – най-“постмодерният“ период от българската история със своите разнопосочни и любопитни, още неопитомени от стандартите на модерността търсения. Затова не беше никак учудващо, че в първия си роман на българска тематика Русков се спря именно на Възраждането. С този избор той остава верен на себе си – на своя афинитет към еклектиката, към недооформените хронотопи и, не на последно място, към авантюрно-пикаресковото. И трите романа на Русков са на практика пикарески – те с реалистична разпиляност следят приключенията, в които попадат героите по неправолинейния си път. Героите, от своя страна, вървят по двойки, структурно предани на онези, които познаваме от ранните образци на романа: Гичо и Асенчо от Котел не правят изключение. Като добавим стърновската любов към отклоненията (макар че този любим похват на Тристрам Шанди е не по-малко ярък в „Записките“ на Захари Стоянов, например) става ясно, че Милен Русков наистина се връща по постмодерен начин към началата на романа като жанр. Нещо, което, струва ми се, никой друг в новата българска литература не прави. Тук е и един от читателските рискове на романа, по-съществен от стряскащия в първия момент език. Отказът от праволинеен сюжет и фрагментарността на разказаните истории означава, че към средата си романът губи темпо и рискува да изгуби по-нетърпеливите си читатели.

Би било жалко, защото „Възвишение“ има много какво да каже с второто си връщане към началата – към Възраждането, което би било уместно да наричаме просто „Раждане“, и романът, впрочем, чрез размишленията на Гичо за българския народ се присъединява към подобна теза. От Възраждането Милен Русков си избира тъкмо Димитър Общи – загадъчната и леко налудна фигура, изтикана в маргиналията на националната митология. От Общи става герой на роман; от Левски – едва ли. Неслучайно в дълги епизоди от романа Гичо и Асенчо пътуват по следите на Левски, за да му връчат някакво писмо и все не успяват да се доберат до него, а когато в крайна сметка го срещат, така и не разбират, че това е той. Левски остава извън романовото, неговото битие е възвишение от друг порядък.

В този смисъл не може да се каже, че романът на Русков размахва някакъв постмодерен ятаган, посичайки икони, митове и табута. Не това е целта му. Той, разбира се, провокира устойчивите рамки, в които мислим Възраждането и национално-освободителното движение, най-малкото защото акцентира върху „революционно-разбойнишката“ (по израза на Стоян Заимов) дейност и защото набляга върху моментите, в които Гичо има основания да възкликва: „Сладък е, брате, хайдушкий живот!“ И наистина много от Гичовите размишления биха изправили на нокти твърдоглавите патриотари – но не това е основното намерение на романа и в този смисъл провокацията му в никакъв случай не дразни с преднамереност. А и финалът до голяма степен преобръща дотогавашните приключения, позволявайки на лекомисления Гичо наистина да се възвиси – ако не до някой див, чутовен връх, то поне до възвишението Разбойна край Котел.

За този роман бих могъл да пиша още много, не на последно място защото той е много литературен, в смисъл, че освен всичко друго, провокира и ред представи за литературността. И съм убеден, че за „Възвишение“ наистина тепърва ще се пише.

Публикувано на рецензии, Uncategorized и тагнато, , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s