Потайните кътчета – в канона и в ума

Джийн Рис. „Безкрайното Саргасово море“ (Jean Rhys, “Wide Sargasso Sea”). Превод от английски Надежда Радулова. ИК „Алтера“, 2012, цена: 12 лв.

Животът на Джийн Рис е сам по себе си достоен за роман. Родена е в Доминика, баща й е уелски лекар, а майка й – креолка, потомка на местни робовладелци. На 16 години се озовава в Англия, където пред жилището на леля си предпочита лондонската бохема, опитва се да пише и покрай другото позира като модел. Нито книгите й, нито трите й брака са особено успешни, и Джийн Рис се оттегля в дълбоката провинция, забравена за близо половин век. И ето че през 60-те внезапно я преоткриват – или, по-скоро, откриват я за пръв път. „Безкрайното Саргасово море“ излиза през 1966 и постига истински фурор сред читатели и критици. Авторката не се интересува много от внезапно постигналата я слава. По това време е на седемдесет и шест и умира няколко години по-късно.

На какво се дължи този успех – толкова закъснял, че изглежда съвсем ненадеен? „Безкрайното Саргасово море“ наистина излиза в точния момент – в интелектуална атмосфера, в която проблемите на пола, расата и идентичността внезапно са се изострили и са станали важни за много хора по цял свят. А също и по-частно литературният проблем за канона и отношението ни към него. Романът на Джийн Рис се разполага върху един от най-популярните романи на британския канон: „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте от 1847. В известната викторианска творба на пътя между Джейн Еър и нейния любим Рочестър застава една „луда жена“, подобна на призрак, заключена на тавана. Според обясненията на Рочестър, това е неговата карибска съпруга, за която го оженили с измама. Образът на „лудата жена на тавана“ се вгнездява в английското литературно въображение и дава заглавието на известната книга от 1979, в която Сандра Гилбърт и Сюзан Гюбар правят феминистки прочит на викторианската класика. „Безкрайното Саргасово море“ взема като отправна точка неразказаната история на „лудата“ и опитва да я разкаже, деконструирайки повечето от темелите на викторианското светоусещане и свързаната с него литературна традиция. Като за начало, получаваме две различни гледни точки – тази на героинята Антоанет (Бърта) и тази на нейния неохотен съпруг, чието име така и не се споменава нито веднъж, но знаем, че той е младият Рочестър. Чуваме и гласовете на карибските чернокожи, които навярно за пръв път зазвучават толкова директно в британската литература. Като „prequel” романът е направен изключително майсторски и играта му с първоизточника е едновременно фина и безкомпромисна.

Но в края на краищата не всеки е чел „Джейн Еър“ и не всеки възнамерява да го чете, а романът на Джийн Рис не заема силата и въздействието си, паразитирайки върху канона – нещо, което донейде правят по-късно някои вдъхновени и от него произведения. Можем да говорим за устремния стил на повествованието, за пестеливата, но много запомняща се обрисовка на персонажите, и за мъдро схванатия конфликт между пламенната, импулсивна Антоанет и въплътилия представата за британската сухота Рочестър: натрапени един на друг съпрузи, от които единият се опитва все пак да осъществи страстните си мечти чрез другия, но не получава никакъв отклик. И все пак, струва ми се, че читателското очарование на „Безкрайното Саргасово море“ лежи малко встрани от всичко това. То идва от витаещата над целия роман атмосфера на непознаваемост, на предзададен провал на общуването, от усещането за някакво „сърце на мрака“, което не може да бъде разгадано, в което не може да се проникне – то може само да се обхожда по границите. Това е мракът на карибската джунгла, мракът на колониалната история, но в крайна сметка и мракът на потайните кътчета от ума на всеки човек. И затова, разказвайки за такава екзотична дестинация, романът на Джийн Рис ни най-малко не се подвежда по империализма на въображението, а напротив, го разгражда, за да постигне универсална значимост.

Въпреки някои по-скоро технически странности, преводът на Надежда Радулова качествено допринася за хубавото българско сбъдване на творбата със своята лекота и естествен изказ. Но тук става дума и за нещо повече от превод, тъй като на Радулова е изобщо изборът на тази книга, така добре подхождаща и на нейните собствени поетически търсения.

Рецензията е публикувана във в. „Култура„, бр. 32.

Публикувано на рецензии и тагнато, , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s