Градът. Във въздуха

Колъм Маккан. „Нека големият свят се върти“ (Colum McCann. Let the Great World Spin, 2009). Превела от английски Жени Колева. ИК „Жанет.45“, 2012.

Със седмата си книга, удостоена с ред престижни награди, роденият в Дъблин писател Колъм Маккан убедително се заявява като едно от големите имена на днешната англоезична литература, а по-важното е, че създава наистина забележително произведение: мащабно, ангажирано, четивно и майсторски написано.

Всичко започва с едно почти невероятно видение: в една сутрин от не много далечното минало, между кулите на Световния търговски център в Ню Йорк върви човек. Върви по опънато във въздуха метално въже; и не просто върви, а прикляка, подтичва и дори в един момент ляга на въжето. Може да сме чували за Филип Пети, който през 1974 изпълнява този изключителен номер, след като се промъква тайно със съучастници в сградата; може дори да знаем, че тъкмо изпълнението на Пети обгръща с аурата на градската легенда недолюбваните дотогава кули-близнаци. Но може и нищо да не знаем, и да се задоволим с функцията, която изпълнява смайващото видение в хода на целия роман: то служи като рамка, ефирна рамка, висяща във въздуха, която обаче удържа целия поток от истории в могъщо словесно изображение на огромния град – Голямата ябълка, червото на света. Гледката на утринния въжеиграч витае над мислите и усещанията на персонажите, със своето присъствие остранностява преживяванията им и цялостната атмосфера на повествованието. Ефектът, разбира се, е още по-силен за читателя поради добре известната съдба на Световния търговски център. Оттук и натрапчивото усещане – едновременно плашещо и вдъхновяващо – за безтегловност, за крехкост, за лекотата, с която хората и нещата се чупят, но и за лекотата, с която се издигат във въздуха.

А онова, което видението рамкира, е група истории с различни персонажи: ирландски йезуит и неговия брат, проститутки от Бронкс, майки, загубили синовете си във Виетнам, двойка художници от истерично-артистичната бохема на Манхатан. Историите се пресичат или понякога направо се сблъскват – трагично и фатално, макар че дори фаталният свършек на една история тук поражда началото на друга. Очевидно е родството на този метод с прочутия „Рагтайм“ на Доктороу. Неслучайно Маккан също го прилага в работата си с града, с мегаполиса, защото така много ефектно, почти неуловимо, постепенно се очертават контурите на това могъщо, ужасяващо и очарователно пространство, което иначе толкова често – и логично – убягва на повествователните жанрове. Различното от „Рагтайм“ е тъкмо атмосферата на безтегловност, за която говорих, но също и мащабът – не само защото си имаме работа с Ню Йорк от 70-те, а и защото проектът на Маккан изглежда още по-амбициозен от своя предшественик. Съвсем различен е и стилът на писане: вместо ударните телеграфни изречения на Доктороу тук имаме в някакъв смисъл по-традиционен стил, който обаче създава усещането за пълноводна река, за тиха, но неудържима неистовост.

Анотацията за преводача (похвална практика на издателство „Жанет-45“) ни осведомява, че това е дебютният превод на Жени Колева. В такъв случай си имаме работа с амбициозен, компетентен и определено обещаващ дебют. Не трябва да се премълчават обаче и някои грешки, най-малкото защото повсеместното им разпространение в редица преводи започва да стряска. Такава грешка е, например, преводът на „poem” винаги като „поема“: „Лежаха, оплетени в чаршафите, а той се опитваше да шепне поеми в ухото й“ (с. 104). Дълго лежане ще да е било, ако си представим нещо като „Чайлд Харолд“ или „Пуста земя“, каквото обикновено разбираме на български под поема. По-неприятна грешка е буквалният синтактичен пренос в изречения, съдържащи подсилващи или вулгарни епитети от рода на „bloody”, “damned” и т. н.: „На мен ми пратиха скапана телеграма“ (с. 150). Този буквален превод се среща смущаващо често напоследък, включително и в това издание, а естественият български еквивалент би бил нещо от рода на: „На мен ми пратиха телеграма, дявол да го вземе.“ Факт е, че романът представлява сериозно преводаческо предизвикателство и някои моменти изглеждат просто непреводими, например заглавието на една от частите „This is the house that horse bulit”, преведено като „Това е домът, който кончетата построиха“. Тук имаме алюзия с популярната детска песничка „This is the house that Jack built”, а “horse”, освен „кон“, в градския сленг означава “хероин“, но и на всичкото отгоре е омофон на „whores”, т. е. „курви“ – а в тази глава разказва една от проститутките, която наистина е и пристрастена към хероина. Пред подобно заглавие навярно всеки преводач би бил принуден да вдигне ръце и да направи компромис – впрочем също необходимо умение. Но наистина, въпреки обективните трудности и някои неподходящи избори, Жени Колева прави сериозна заявка в полето на литературния превод и, преди всичко, дава на българския език един великолепен роман.

Рецензията е публикувана във в. „Култура„.

Публикувано на рецензии и тагнато, , , , , , , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s