Идеология, действителност, смях

Алек Попов. Сестри Палавееви. ИК „Сиела“, 2013, цена: 14 лв

6098b843c7e8b0399d08445ef3c3c1b8

Ако този роман беше публикуван през 90-те, щеше да предизвика грандиозна реакция. Отляво щяха да заклеймят гнусната му подигравка с паметта на героите, а отдясно – опасния опит да се оневини комунизмът през филтъра на комедията. Авторът щеше да попадне под стрелите на праведния гняв и да пожъне скандална слава по зараждащите се жълти медии. Отделен въпрос е, разбира се, дали подобна книга изобщо можеше да се напише през 90-те; и факт е, наистина, че „Сестри Палавееви“ е, както оповестява задната корица, „първият партизански роман, написан след края на комунизма“.

Няма спор, че въпросното жанрово определение само по себе си е провокация. Всъщност, новият роман на Алек Попов започва, съвсем според очакванията ни, като класическа хумористична проза, основана върху мащабните несъответствия между идеология и действителност. Две близначки от много заможно софийско семейство, приели с младежката си романтична наивност комунистическата идеология като ориентир в живота и цел на мечтите си, попадат в партизански отряд. Несъответствията и недоразуменията започват от самото начало: нито отрядът е онова, което те са си представяли, нито пък реакцията на партизаните следва предполагаемото русло на класовата омраза. Докато раздават приготвените луксозни сандвичи, девойките (и читателите) се запознават с колоритната трупа трафаретни революционери. Към другаря Гробокопач на капитализма се обръщат просто с Копача; партизанинът Ленин не може да бъде наказан от командира си, защото не върви да наказваш вожда на революцията; онзи, избрал името Ботев, зубри идеологическите клишета и изригва в многочасови самокритики. И ако близначките реагират на несъвпаденията и противоречията с искрено недоумение, то за командира на отряда – Медвед, е запазен не по-малко комичният поглед отгоре. Медвед е пристигнал с подводничарите от СССР, има превъзходна военна подготовка и огромни амбиции, които се сгромолясват в скромната до нелепост действителност на партизанската борба, видяна почти в низово-карнавален ключ. Може би най-цветистата метафора за това сгромолясване дава партизанинът бай Методи, който, вбесявайки командира си, забива колци в сърцата на труповете, за да не вампирясат.

Видимо – и очаквано от Алек Попов – хуморът често навлиза в пределите на гротеската. Но, всъщност, гротеската се оказва и спасителна територия в моментите, в които романът, поради характера на сюжета си, е принуден да звучи сериозно. Смешното няма място в разказите за полицейските изтезания, нито пък във финалните признания на Медвед за съветските лагери; от друга страна, „Сестри Палавееви“ не може да си позволи нито назидателност, нито трагика, затова единственият изход е гротесковото оцъкляне и бързото завръщане към предварително очертаните предели. Впрочем, чувството за хумор на Алек Попов тук е във вихъра си и много бих искал да видя човека, който няма да се разсмее от следващите една след друга комични сцени или от умелата употреба на идеологическия жаргон. Отделни решения ми се виждат странни (например това, че политкомисарката на отряда се нарича Екстра Нина), но като цяло, поне в първата половина на романа, хуморът се лее щедро и ефектно. В един момент развитието на сюжета като че ли налага превключване от комедията към екшъна, което се получава с цената на някаква припряност. Събитията следват твърде бързо, връзката помежду им е несигурна и само последната глава, която има функцията на епилог, съдържа в себе си материал за десет. За читателите, които са присъствали на своеобразната предпремиера на миналогодишната „Аполония” или пък са чели втория брой на „Granta България“, става ясно, че немалко количество написан текст е отпаднал от окончателния вариант на романа. На мен лично откъсите, които познавам, ми липсват, както със собствения си хумористичен заряд, така и с плътността, която биха придали на сюжета и персонажите. Но явно авторовото решение е било да се удържи романът в обем, не прекалено голям за българския вкус (300 страници).

Въпреки тези особености в направата, „Сестри Палавееви“ остава много успешен текст и – макар че отдавна не сме в 90-те – важен роман с потенциална сериозна значимост. Не само защото овладяната му провокация задава перспектива, в каквато българската история се поставя рядко. Но и защото новият роман на Алек Попов видимо е подходящ както за филмова адаптация, така и за износ зад граница, а това му обещава висока и, надявам се, смислена популярност.

Рецензията е публикувана във в. „Култура“, бр. 16.

Публикувано на рецензии и тагнато, , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

3 отговора към Идеология, действителност, смях

  1. Baufen каза:

    Не бях чувала преди това, но ми звучи много интересно. С удоволствие ще се сдобия.

  2. Колини каза:

    Страхотно!

  3. Afrodita каза:

    Ще ми хареса!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s