Един обвинител от Народния съд. Откъс от почти завършения роман

Отдавна не съм писал в блога, но сега имам сериозен повод. Днес, 1 февруари, се навършват 70 години, откакто са произнесени присъдите на първи и втори състав от Народния съд. Както някои вече знаят, от доста време насам работя по роман, чийто сюжет е силно свързан с Народния съд. Предлагам ви един откъс от него, който беше публикуван неотдавна и в „Литературен вестник“. Моят герой е обвинител към шестия състав, който съди журналисти, писатели, художници, интелектуалци. Но е също така момче от Ючбунар със завършена гимназия и половинчати опити да следва в университета. Тук присъдите на първите два състава още не са произнесени, зимата на 1945 тепърва започва.

Работното заглавие на романа е „Кротките“.

 

Емил Стрезов, ние продължавахме да се събираме на нашето обичайно място, на пейките пред „Свети Николай Софийски“ и да обсъждаме новините, въпреки че вече ставаше студено. Вестта за твоето назначаване като народен обвинител бе избухнала в квартала като бомба, всички приказваха само за това. Нашето момче! Нашето момче в народния съд! Имаше, разбира се, и други наши момчета и момичета, но такива, които отдавна бяха напуснали квартала, бяха се разбягали насам-натам, та мъжете по кьошетата и лелите из дворовете ги бяха забравили. Над дома на бай Петър сякаш се спусна звезда: всеки, който минеше оттам, забавяше крачка и се позаглеждаше, дали пък няма да те види през прозореца. Отде да знаят хорицата, че в следващите седмици ти почти не се вясваше там: беше заживял в Съдебната палата, четеше документи, отваряше писма, приемаше посетители, а започна и да ги отпъждаш, като насъбра повече кураж. Случваше се цяла нощ да останеш в запердения кабинет, задрямал на дървения стол пред бюрото, отрупано с вестници и списания, с преписки, с книжки с меки корици, които носеха ей-такива заглавия: „Защо е гордост да си българин“, „Трима български работници в Германия“, „Философски основи на национал-социализма“, „Нашата академическа младеж и националните идеали“, „Лъжите на английската пропаганда през световната война и сега“. Отвсякъде изскачаха тези меки, мазни, сякаш похотливо ухилени книжлета, и Емил Стрезов търпеливо ги разтваряше, за да търси в тях свидетелства за по-голяма или по-малка вина и съпричастност на автора към фашистката пропаганда. По пода се търкаляха броеве на „Зора“, „Утро“ и „Щурец“, разни сътрудници влизаха и носеха нови папки с документи и донесения, и понякога в тесния кабинет ставаше толкова задушно, че той скачаше и хукваше навън да се разходи по улиците, но и тогава му се струваше, че минувачите го пронизват с поглед, че зад него си пробиват път куцукащи фигури с разкривени лица, които ей-сега ще го задърпат за пеша на сакото да просят справедливост, ще съскат на ухото му имена, очакващи наказание; и така дори навън, в щипещия студ на задаващата се зима, отвясъкъде го пресрещаше знойната съблазън на мъстта.

А ние на пейките пред черквата прочетохме и онази статия, която Крумов беше пуснал в „Работническо дело“ под заглавие „За ново начало в литературата“. Там обясняваше защо шестият състав на народния съд трябва да съди и писатели, включително такива, които не са писали съвсем директни пропагандни материали, но чрез словото си са се поставили в угода на бившия режим, подкрепяли са и са насърчавали неговите престъпления. Нужно е да се разчистят сметките с фашисткото наследство, пишеше Крумов. Да се окаже идейна помощ на проявилите колебание и неувереност през тежкия период писатели, да се преустрои на широка демократична основа Съюза на българските писатели, като се отворят широко неговите врати за прогресивните писатели-антифашисти.

В личен разговор той се изразяваше по-непосредствено.

Ще им ебем майката – заяви на Емил Стрезов при следващата им среща. – Трябва да изринем цялата тая смрад… А който искрено желае да се приобщи – нека заповяда. Ти междувременно – и той размаха пръст с някаква странна насърчителна закана – продължавай със стиховете…

Странен съвет, защото Емил Стрезов трудно можеше да пише стихове в ония дни: главата му беше станала кошер от имена, някои познати отпреди, други – съвсем нови; имена, чиято вина трябваше да бъде измерена, претеглена и заявена с искане за присъда. Мислеше за тези имена, докато пулсиращата болка в тила му станеше нетърпима. Попълваше ги всички в една таблица, която бе начертал на голям лист картон. Имената бяха толкова много, че в един момент се объркваше: кой беше работил в пропагандата, кой в цензурата; кой бе обслужвал великобългарския шовинизъм в речи и статии, и кой – в стихове и разкази. Имена, имена… Кой беше рисувал злобни карикатури на Сталин и кой беше развивал теории за расовото превъзходство? Всичко се смесваше и с напредването на деня Емил Стрезов все по-често поглеждаше таблицата, за да сверява. А когато охраната допуснеше някой молител или доносник, хаосът в главата му още повече се завихряше. Вижте, другарю, аз го познавам от години… Той винаги е изразявал симпатии към левите дейци… Двайсет и пета година той издаде Коджейков. Още тогава си беше мръсник. Скромен човек, заблуден. Ама вие не знаете ли, че той е на комисаря по еврейските въпроси шурей? Помогна ми. В голямата блокада той ме прибра у дома си, скри ме – да, да, той. И други е крил. И други е предавал. Казват, че бил ратник, те нали се пазеха в тайна кои са. Ето, аз ви нося тук една негова статия от „Зора“… И така, докато на Емил Стрезов му се приискаше да крещи, да рита с обувките си поредния нагъл смутител, да го повлече за яката и да го хвърли по стълбите; ала не му беше в нрава да избухва, затова само се свличаше уморен на стола и казваше: вървете си, моля ви…

Имаше чувството, че другите му колеги обвинители не си дават чак толкова зор. Дали така грижливо се стараеха да отсяват имената, да свържат с ясна логическа линия престъплението с наказанието? Или просто съставяха набързо досието, поглеждаха фактите и мереха с аршин: на този му се полага присъда колкото половината на еди-кого си… Все по-често, в паузите между една папка и друга, Емил Стрезов внезапно се ужасяваше от мисълта, че просто няма време да се произнесат точни и справедливи присъди; че в бързината със сигурност някакви неща ще се пропуснат, ще се смесят; и че накрая дори няма да стане ясно кой за какво точно е осъден. Виждаше как собствените му формулировки, мотивите за исканата присъда, които пишеше на чист бял лист и пъхваше най-отгоре във всяка папка, започват да звучат еднакво кухо и безизразно. Противонародна дейност. Фашистка пропаганда. Злостни клевети. Тези мотиви можеха да се отнесат към всяко едно име. За да прокара в собственото си съзнание някакви разлики, стараеше се да не посочва съвсем еднакви присъди. Ако в една папка му се оформяше присъда от пет години, искаше шест или четири, защото няколко папки по-назад вече беше поискал пет… Смразяваше го мисълта, че после никой няма да помни кой за какво е осъден; че имената ще се смачкат под тежестта на присъдата, но заедно с тях ще се смачка и тяхната отделна, индивидуална вина; че осъдените имена така и няма да се сдобият с лица, дори когато ги види в съдебната зала, някои от тях – за пръв път. Ако споделеше тези тревоги с Крумов, с Ценев и дори с Лиляна, която сега много му помагаше, защото в архивите на нейното министерство се намираха много материали, те щяха да му кажат горе-долу едно и също: няма значение индивидуалната вина, те всичките са фашистка сган, а и време наистина няма, трябва бързо да ги накажем и да приключваме, да смажем всички тия отрепки накуп, да разчистим развалините, за да можем след това да строим нов живот. И само Коста щеше да го слуша внимателно, да хъмка и да заеква, бавно съзнавайки какъв товар е поел на плещите си приятелят му. Когато се разминаваше по коридорите с някой от другите обвинители, Емил Стрезов четеше и по техните лица умора и напрежение, но заедно с това някаква делова безизразност, сякаш за тези хора всички имена бяха в общи линии еднакво виновни и разликите в окончателните присъди щяха да дойдат от някакви математически изчисления на проценти и квоти. Може би си въобразяваше; може би и те преживяваха същите кризи като него, и също така в някой миг късно вечерта отпускаха тежко глава върху разтворената папка, затваряха очи и виждаха зад клепачите си мръсни жълти страници, по които танцуват нечетливи мастилени драскулки, и тогава им се искаше да не се бяха захващали с тази работа. Но той така и не ги попита дали това чувстват и изобщо какво мислят; не от съзнание, че всеки трябва да работи независимо, защото нямаше подобни инструкции, а защото още от самото начало бе започнал да чувства някакво отчуждение от тях: те го отблъскваха с това, че ден след ден минаваха през същата рутина като него, четяха същите имена, гледаха същите документи и бяха натоварени със същата задача. Сякаш гледаше механични автомати, които безстрастно копират всяко негово действие. Видеше ли ги по коридорите, изпитваше смътна тревога и погнуса, сякаш той самият се намираше под заплаха.

А ние, като не страдахме от подобна неврастения и народът – в лицето на Ценев и Крумов – не ни беше натоварил с такава отговорност, поразпитахме тук-там и се осведомихме за другарите народни обвинители. Емил Стрезов неслучайно се изпълваше с тих ужас, когато погледнеше в лицето на някой от тях и му се струваше, че открива свой двойник, съчленен от метални части, сглобен с помощта на бурми и винтчета. Защото те бяха момчета като теб, Емил Стрезов: млади народни синове, ремсисти, някои довчера се бяха крили по мазетата и сега крачеха загърнати в аурата на няколкомесечната си нелегалност, а други не можеха да се похвалят и с това. Може би бяха по-образовани или по-неуки, по-опитни или по-невинни, по-добре или по-зле облечени, но досущ приличаха на теб. Само главният обвинител беше по-възрастен, познат за читателите на лявата преса поет – колко много поети в тая история! – и крачеше по улиците и по коридорите с една и съща припряна, нервна крачка, сякаш обладан от някаква мрачна треска. Един от нашите донесе пред черквата негово стихотворение: казваше се „Печатарят“ и бе посветено на негов другар, убит от полицията.

Никола бе печатар.

От зори до мрак,

от зори до мрак

той се трудеше с жар,

вперил взор

в на буквите бързия бяг.

Казваха, че никак не се спогаждал с Крумов, и не само по литературна линия. Съперничеството им отново бе получило двусмислен тласък, защото трудно бе да се прецени коя позиция е по-важна: на съдията или на главния обвинител. Някои казваха, че съдиите така или иначе нямало да се ровят много и щели да слушат народните обвинители, едва ли не щели да подписват вече готовите присъди. Но обвинителите едва ли щяха да излязат с еднакви искания, и на съдиите щеше да се наложи да преценяват, да балансират, ако трябва. Отделно от това, Крумов се беше изпълнил с амбиция и на свой ред си водеше проучвания, почти толкова щателни като на обвинителите. Интересуваше се от всякакви подробности за имената в списъка: кой къде живее, какво е семейното му положение, до каква степен се е ползвал в частния си живот с облагите от противонародната си дейност. Дори от време на време привикваше Емил Стрезов да се съветва с него. Посочваше му някое име и започваше да обяснява, четеше на глас цитати, които си беше записал.

– Гледай го този – подхващаше, заел позиция зад бюрото, смачкано от едрото му туловище. – Гледай. Ето го културният редактор на „Зора“, масон и сподвижник на македонските касапи. Слушай го какво писал. У нас, при неестественото партийно набъбване на комунизма, имаме само подражателни зародиши на партийно пролетарско изкуство и една комунистическа критика, която е робски подражателна, когато теоретизира, и площадно партизанска в практическото си упражнение. Какъв синтаксис, какъв изказ! – Крумов ядно удари бюрото с юмрук. – Ето така се тикат към фашизма неукрепналите и колебливите. Неестествено набъбване, значи. Ама така набъбна, че ви отнесе!

–  Този ще го съдим ли? – осведоми се Емил Стрезов.

– Не – отвърна Крумов. – Няма как да го осъдим, освен посмъртно. Нашите македонци избързали и му видели сметката още на девети.

Емил Стрезов не беше съвсем наясно с разделенията в македонското движение, но знаеше, че където се срещнат в София македонци, на улицата остава поне един труп. Ала съжали, че тази прибързаност е лишила техния състав от такъв чудесен обвиняем.

Имаше си обаче друг. Всяка сутрин, когато отиваше да чете документите, събрани от дознанието, Емил Стрезов очакваше най-сетне да срещне в тях едно определено име; и прелистваше папки със съвсем други имена, обвинени в същото, в което можеше да се обвини и Ростислав Щилиянов; и четеше, докато пред уморените му очи започваше да се мержелее размазано гълъбовосиво петно. И след като изминаха така няколко седмици, народният обвинител реши, че, както го бяха насърчили Крумов и Ценев, сам ще добави обвиняем в списъка.

Емил Стрезов, послушай. Ние знаем много неща. Знаем всяко кьоше и всеки вътрешен двор в нашия Ючбунар. Знаем керемидите по богатските къщи и как косо падат върху техния ръждивочервен килим последните лъчи на септемврийското слънце. Знаем къде в оная есен човек можеше да си купи прясно месо и хубаво червено вино. Знаем как сред леките момичета по смеха да разпознаем истинската мръсница, дето ще ти отвърти главата и ще те кара да я търсиш пак и пак. Знаем как трополят по паважа немските ботуши и как – руските, как го галят леките боси нозе на ония, дето не искат да бъдат чути. Знаем, че са смутни времената и че снегът ще бъде измамно бял, а мъглата – лютива. Знаем, че и денем, и нощем, изчезват хора, както изчезваха и преди, както бяха изчезвали и по-рано. Знаем, че блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Знаем, че блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани. Но не знаем защо се захвана с Щилиянов, какъв ти беше гълъбовосивият костюм, какъв ти беше бастунът от ясеново дърво, та вложи цялата си сила да запратиш във вихрушката тоя човек, когото всички други подминаха. Ростислав Щилиянов не беше роден за жертва, нито за палач; не бе направен за мъченик; нему се удаваше да танцува до среднощ с красиви жени с воали, да яде скъпи ястия и да пише албумни стихове; а верноподаническите оди и пропагандните пасквили не му се удаваха и той ги забравяше на следващия ден, след като ги пуснеше в печата, а хонорарите пръскаше, без да му мисли; той имаше смътна представа какво иска от тоя народ и тая страна, и смяташе себе си за част от елита й, но при всяко положение готов да следва други, по-начетени и мислещи хора, с визионерски плам в очите, и то да ги следва само докато му е интересно. И заради всичко това твоите другари с червените ленти бяха пропуснали да го отведат, дори когато им дойде на крака пред Дома на слепите; а ония, които им връчваха списъци с имена и снимки, великодушно бяха забравили за Щилиянов, и ако някой им го посочеше, презрително биха махнали с ръка, биха рекли, че сред цялата тая мътилка, останала от фашистката държава, не можеш да си губиш времето с всяка дребна риба, колкото и да е взискателен народът в своя порив към правосъдие и възмездие; защото Щилиянов притежаваше блажената дарба да бъде незабележим и тъкмо затова, неразбирайки що за дар е получил свише, пъчеше гърди в гълъбовосивия си костюм и размахваше театрално бастуна си от ясеново дърво, току-виж някой му обърне внимание. Ти му обърна.

Публикувано на Uncategorized и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

1 отговор към Един обвинител от Народния съд. Откъс от почти завършения роман

  1. Future Health каза:

    Не забравяй да пишеш. Напоследък все по-рядко, но има кой да чете🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s